— Просто вървете — подкани ги с усмивка Габорн. — Ако от това ще се чувстваш по-добре, обещавам ти, че веднага щом се нахраня, ще се прибера в стаята си и ще залостя вратата.
— Ще се върнем много преди мръкване — обеща Мирима.
— Къде е домът ти? — попита Габорн. — Искам да се запозная със сестрите ти и с майка ти.
Мирима промълви без дъх:
— Отвъд моста Химърфорт… четири мили надолу по Синя камбана. Сива къща сред ливадата.
Боренсон поклати непреклонно глава.
— Не, аз ще дойда да ви взема. Няма да позволя да яздите сам.
— Е, добре, сбогом засега. До следобед — каза Габорн. Изгледа ги как забързаха с леки крачки през гъстата тълпа, хванати за ръце.
За няколко мига остана сам на пазарния площад, загледан в един уличен артист, тренирал белите си гълъби да правят всевъзможна акробатика във въздуха; после закрачи бавно по каменните улици на Банисфер, следван неотлъчно от своя Дни.
В самия център на града се извисяваха няколко песнокъщи от сив камък, на по шест-седем етажа, с изкусни фризове и статуи по тях.
На стъпалата на една от песнокъщите чаровна млада жена пееше нежна ария, акомпанирана от духови инструменти и лира. Наоколо се бяха струпали група селяци. Гласът ѝ се извисяваше, отекваше от каменните сгради, омайваше. Беше само за подкана, разбира се. Надяваше се да привлече повече публика за по-късно вечерта.
Габорн реши, че ще отиде и че ще вземе и Боренсон и Мирима.
Надолу по улицата следваха няколко тромави сгради на бани и зали за упражнения. По широките булеварди лесно можеха да се разминат няколко впряга. Изящни дюкяни излагаха на витрините си фини изделия от тънък порцелан, сребърни прибори и посуда и снаряжение, украсено изкусно като за знатни мъже.
Банисфер беше млад град, на по-малко от четиристотин години. Беше се появил като най-обикновено тържище, място, където селяните от околността можеха да разменят стоката си, докато по хълмовете Дъркин не бе намерено желязото. Рударите бяха направили топилня и качеството на стоката скоро бе започнало да привлича богата клиентела, изискваща добри условия за отдих и забавления.
Така Банисфер се бе издигнал като място на изящните изкуства, привличайки ковачи, изработващи изделия от желязо, сребро и злато; заселилите се тук майстори на керамика се славеха с фините си изделия от бяла глина и порцелан; стъклари изработваха омайващи с красотата си халби и вази с удивителни цветове… докато накрая градът не се беше напълнил със занаятчии и изкусни творци от всички части на света.
Чудесно място беше Банисфер, лишено от каквато и да е нечистотия. Сега градът навсякъде бе разкрасен с фигурите на Земния крал — старателно изработени дървени статуи, боядисани и облечени с грижа и обич. По улиците не се мяркаха босоноги скитници. А и градските стражи бяха облечени във фини кожени палта със златен брокат, сякаш бяха част от украсата на Банисфер, а не излезли по служба в името на закона хора.
Прелестта на града, кой знае защо, натъжи Габорн. Отбраната на Банисфер му се струваше ужасно неподходяща. Беше построен до река, без подобаващи укрепления. Ниските каменни стени едва ли щяха да спрат конна атака — освен ако конницата не беше тежка. Може би няколко войници щяха да удържат за известно време в песнокъщите, прикрити зад статуите.
Да, при една война Банисфер лесно щеше да падне и цялата му прелест щеше да бъде съсипана. Изящните песнокъщи и бани бяха вдигнати от камък, но каменната им изработка беше по-скоро украса, не бе предвидена за отбрана. Вратите бяха прекалено широки, прозорците — също. Дори мостовете над река Дуиндъл бяха достатъчно широки, за да могат по четири впряга да минат през тях наведнъж. Трудна щеше да бъде отбраната му.
Габорн се върна на Южния пазар и закрачи през жужащите пчели към потъналия в сенки хан.
Смяташе да спази обещанието си към Боренсон — да се опази. Намери една празна маса в ъгъла, поръча си вечеря, подходяща за знатен благородник, и се отпусна.
Неговият Дни седна срещу него. На Габорн му се дощя да отпразнува късмета на Боренсон. Той подхвърли един сребърник на русокосия слуга, може би само с година по-млад от него.
— Донеси ни вино. Нещо сладко за Дни. За мен — луда ягода.
— Да, сър — отвърна момчето.
Габорн се огледа. Гостилницата изглеждаше съвсем пуста. Трийсетина стола, но малко от тях бяха заети. В другия край на помещението двама тъмнокожи господа седяха и тихо обсъждаха качествата на различните ханове в града. Около масата им кръжаха няколко зелени мухи. Отвън на пазара квичеше прасе.
Вечерта ханът щеше да се напълни.
Момчето се върна с две кафяви глинени чаши и две истински бутилки от жълто стъкло, не като кожените мехове, използвани на юг. Всяка от бутилките беше запечатана с червен восък, с впечатан в него инициал „Б“. Реколтата изглеждаше чудесна, бутилките бяха стари и покрити с пръст. Габорн не бе привикнал на толкова хубаво питие. Виното, държано в мехове, ставаше на оцет само след половин година.
Момчето наля по глътка в двете чаши, след което остави бутилките на масата. По тях започнаха да се трупат капчици влага, толкова изстудени бяха.
Габорн погледна разсеяно бутилките, посегна с показалеца си и пипна едната, после вкуси от пръстта. Хубава, сладка пръст. Добра за оран.
Дни отпи от виното и огледа грижливо чашата.
— Хмм. Никога не съм вкусвал нещо толкова чудесно. — После пресуши чашата си и си наля втора.
Габорн се вгледа в своя Дни. Никога не беше го виждал такъв. Дни беше толкова трезв човек — никога не пиеше прекалено. Нито го занимаваха жените, нито можеше да го разсее нещо друго. Беше се посветил единствено и само на своята дисциплина, да пише хрониката на живота на крале в полза на Господарите на Времето. След като беше близначно свързан с друг — и двамата одарени с дара на ума, — двамата образуваха кръг. И двамата споделяха един и същи ум, знаеха едни и същи неща. Такова споделяне обикновено водеше до лудост, след като всеки от двамата се бореше да овладее съединените им умове. Но някъде, в някакъв манастир по островите отвъд Оруин, партньорът на Дни пренасяше на пергамент всичко, което Дни научаваше. Двамата оцеляваха единствено защото бяха отдали пълния контрол над собствените си личности на своя орден.
Ето защо бе толкова странно да гледа как Дни пие вино. Странно, егоистично действие.
Габорн опита виното. „Луда ягода“ се правеше само от сладко грозде с билки — върбина, иглика, старейниче — които стимулираха мисълта и намаляваха вредното влияние на алкохола. Не беше толкова сладко като обикновеното вино, а цената му обикновено беше непосилна. Името му беше шега: виното „луда ягода“ не само не водеше до пиянска лудост, а напротив — стимулираше ума. „Ако човек изобщо трябва да се напие — напомни Габорн, — най-добре да се напие с прозрение.“
Тук в хана, с приятните аромати на току-що изпечения хляб и свинско, Габорн се почувства малко по-спокоен. Отпи още една глътка. Виното му се стори удивително хубаво, но не толкова пристрастяващо като виното, което поглъщаше Дни.
И все пак Габорн беше притеснен. Отвън, само преди час, бе почувствал някакъв странен прилив на сила. Отвън той току-що беше оженил личния си телохранител, и при това се беше поздравил, че е успял. Но вътре в хана това му се струваше… странно. Импулсивен акт, детински.
Въпреки че някой ден щеше да стане суверен на едно от най-големите владения на света, при нормални обстоятелства едва ли щеше да си позволи да използва положението си в качеството на сватовник.
Замисли се. На раменете му лежеше бремето на отговорността на бъдещ крал. Но що за крал щеше да излезе от него, щом постъпваше така глупаво?
В Къщата на Разбирането, в Стаята на сърцето, учителят Айбърмарл веднъж бе казал: „Дори един Владетел на руни не може да владее сърдечните дела. Само глупак би се опитал.“
И въпреки това Габорн бе убедил Боренсон да си вземе съпруга.
А ако всичко това свършеше с омраза към нея? „Ако той един ден съжали, че го направих?“ — зачуди се Габорн.