Но това не беше неестествената красота, която бе получила след раждането си, не беше заето от други обаяние. Кожата на ръцете ѝ омекна и загуби бръчките си. Руменината на младостта се върна на бузите ѝ. Поне веднъж в живота си, за първи път, Йоме беше просто самата себе си, без облагите от чужди дарове.
Стигаше ѝ. Искаше ѝ се точно сега Габорн да е тук и да я види, но той беше заминал напред.
Въпреки че вестоносци от Лонгмът ѝ бяха казали какво да очаква, когато стигне замъка — бяха казали, че Радж Атън го е сринал с един вик — нищо от приказките им не беше могло да я подготви за погрома.
Яздеше в челото на колоната от десет хиляди души, събрани от Гроувърман и околните селища. Много от жените вече се бяха върнали назад, към огнищата и домовете си. Бяха изпълнили задачата си.
Но други продължиха с Йоме, особено хора, които бяха живели в Лонгмът — идваха да видят какво е останало от домовете им.
Когато наближиха сринатия замък и видяха пустите поля, по които се промъкваха вълци, много жени и деца заплакаха за това, което бяха изгубили.
Бяха изоставили домовете си преди три дни, но двата дни свиване под парцаливите заслони при Гроувърман им бяха показали колко ще е трудно да се справят, след като паднат снеговете.
Разбира се, повечето от тях се надяваха да се върнат у дома, да възстановят къщите си. Но в тези трудни времена, с бушуващата наблизо война, хората на Йоме не можеха нищо да вдигнат отново, без наблизо да има укрепление.
А замъкът беше почти сринат. Грамадни каменни блокове, поставени на местата им преди дванадесет столетия, сега се търкаляха напукани и поломени.
Почти подсъзнателно Йоме започна да пресмята колко ще струва да се възстанови тази крепост: петстотин каменоделци и строители от Ейремот, защото те бяха най-добрите. Колари да довлекат камъните, главанаци гиганти, наети от Лонгнок, да ги поставят на местата им. Мъже да прокопаят ровове. Секачи да насекат дървета. Готвачи и ковачи, да прибавим и вар за мазилката, длета, триони и шила, брадви… списъкът продължаваше до безкрай.
Но за какво? След като Радж Атън можеше просто да събори замъка с един вик?
Тя погледна нагоре към хълма и видя коленичилия в снега Габорн, на откритото. Габорн беше положил тялото на баща си на хълма над замъка, под един огромен дъб. До тях на земята лежеше грамаден клон.
Беше събрал десетки копия и сега стана и почна да ги забива около трупа на баща си — правеше ограда, която да го опази от вълците.
На дървото над тялото на баща си беше окачил златния му щит. Сега взе шлема на баща си и го положи в снега в нозете му — знак, че баща му е паднал в битка.
Тя обърна коня и подкара към него; водеше и жребеца на баща си. Зад крал Силвареста тръгнаха и тримата Дни: нейната, на баща ѝ и на Габорн. Преди няколко минути крал Силвареста беше заспал дълбоко на седлото, но сега се сепна и се ухили широко на снега със сънените си очи, като изпълнено с възторг дете.
Когато Йоме се приближи, Габорн вдигна глава. Лицето му изглеждаше помръкнало и пусто. Йоме разбираше, че каквито и думи да потърси, няма да може да го утеши. Нямаше какво да му предложи. През последните няколко дни беше изгубила почти всичко — дома си, родителите си, красотата си… и още много, не толкова осезаеми неща.
„Как бих могла изобщо да заспя повече?“ — зачуди се тя. В ума ѝ замъкът винаги бе представлявал образ на върховната сигурност. В свят, изпълнен с опасности, винаги беше изглеждал най-безопасното убежище.
Вече не.
Почувства, че е изгубила детството, невинността си. Покоят на ума беше откъснат от нея.
И не толкова защото майка ѝ лежеше мъртва в гробницата, а един от замъците ѝ лежеше в нозете ѝ в руини. Докато яздеше тази сутрин, тя премисли какво се беше случило. Предния ден се беше уплашила, че Боренсон ще се промъкне в замък Силвареста, ще избие Посветителите ѝ. Представи си, че тайно е знаела какво се кани да извърши, макар че го ненавиждаше.
След като не се беше противопоставила, Йоме се беше съгласила. Ужасът от това бе пропълзял в душата ѝ още по обед предния ден. Сега се чувстваше беззащитна. Не беше спала от две нощи. Чувстваше се замаяна и се боеше, че ще падне от седлото.
Сега ѝ се струваше, че някакъв огромен, невидим звяр, промъкнал се под дълбините на съзнанието ѝ, изведнъж е скочил и я е сграбчил.
Беше смятала да каже няколко утешителни думи на Габорн, но изведнъж усети, че по премръзналите ѝ бузи текат ледени сълзи. Посегна да ги изтрие и затрепери.
Габорн беше приготвил тялото на баща си добре. Косата на краля беше сресана, лицето му беше бледо. Обаянието, което притежаваше, беше умряло заедно с него, така че мъжът, когото тя сега виждаше, не беше онзи крал Ордън, който приживе бе изглеждал толкова царствен и силен.
Приличаше на състарен държавник, с широко лице и обрулена от ветровете кожа. Усмихваше се загадъчно. Беше облечен в бронята си и лежеше върху дебела дъска. Богато извезаната му пелерина от лъскав брокат го покриваше като мантия.
В ръцете си стискаше една синя роза, откъсната може би от градината на херцога.
Габорн се обърна да погледне Йоме, забеляза израза ѝ и се изправи бавно, сякаш го заболя от усилието. Отиде при нея, сграбчи раменете ѝ, след като тя се смъкна от коня, и я притисна до себе си.
Тя помисли, че ще я целуне, и си каза да не плаче.
Но гласът му прозвуча кух и мъртъв, когато прошепна:
— Само скръб за нас. Само скръб.
Боренсон нахлу в Лонгмът почервенял от гняв. От мига, в който беше прехвърлил рида и бе видял рухналите кули и тълпата, струпала се на ниските хълмове извън замъка, беше разбрал, че новината ще е лоша. Сред тълпата се мяркаха цветовете на много знамена, но нито едно от тях не беше на Радж Атън.
Искаше Радж Атън мъртъв, искаше да го удари с такава изгаряща ярост, каквато не бе изпитвал досега.
Така че все още беше обзет от безсилен гняв, когато нахлу в галоп в Лонгмът и го посрещнаха струпаните хиляди и хиляди селяци. Огледа из тълпата за цветовете на Ордън, но не видя нито един негов войник.
Подкара към двама младоци, които ровеха в снега край замъка и смъкваха доспехите на един от воините на Радж Атън. Единият беше може би четиринайсетгодишен, другият — към осемнайсет. Отначало помисли, че паплачта търси кесии с пари или пръстени, и щеше да ги наругае за това. Но после осъзна, че единият момък се бори с бронята на трупа, докато другият му помага да вдигне тежкото мъртво тяло.
Добре. Искаха да вземат бронята и оръжието, които иначе нямаше да могат да си купят.
— Къде е крал Ордън? — попита Боренсон, като се мъчеше да прикрие гнева в гласа си.
— Мъртъв, като всички скапаняци в замъка — отвърна по-младият. Беше с гръб към Боренсон, не беше видял с кого говори.
От гърлото на Боренсон се изтръгна звук — нещо като ръмжене или сумтене.
— Всички?
В гласа му сигурно беше прозвучала болка, защото момъкът се обърна да го погледне и очите му се облещиха от страх. Той пусна тялото, отстъпи назад и вдигна ръка.
— Да… да, сър — каза официално по-големият му приятел. — Само един е оживял за да каже какво е станало. Всички други са мъртви.
— Един е оцелял? — попита някак отнесено Боренсон, макар да му се искаше да извика името на Мирима и да види дали ще му отговори. Мирима беше в този замък.
— Да, сър — каза по-големият момък и отстъпи, уплашен, че Боренсон ще го удари. — Вие… вашите хора са се били храбро. Крал Ордън е направил змия и се е бил с Вълчия господар… мъж срещу мъж. Те… няма да забравят тази жертва.
— Чия жертва? — попита Боренсон. — На краля ми, или на скапаняците?
Момчетата се обърнаха и побягнаха, сякаш Боренсон щеше да посече и двамата, а и той за малко щеше да го направи, но удържа гнева си.
Огледа обезумял хълмовете наоколо, сякаш Мирима можеше да е застанала на някое било и да му маха, или сякаш щеше да види някой от съгледвачите на Радж Атън да се катери по някоя височина. Но когато вдигна очи нагоре, забеляза Габорн под един дъб.