Принцът беше положил тялото на крал Ордън на снега и го беше обградил с копия от падналите стражи, какъвто беше обичаят в Мистария. И сега стоеше над мъртвия си баща, прегърнал Йоме. Принцесата беше с гръб към Боренсон и беше с качулка, но той не можеше да сбърка фигурата ѝ. Трима Дни се бяха присвили на няколко крачки встрани и гледаха сцената с приучена сдържаност.
Видиотеният крал Силвареста беше слязъл от коня си, беше влязъл в кръга от копия, суетеше се над крал Ордън и се озърташе тъпо, сякаш търсеше помощ.
Чувство на потрес и пустота помете Боренсон и той заплака, стъписан и отчаян.
Падналият замък, падналият крал.
„Може аз да съм го убил — помисли обезумял Боренсон, — моя крал.“ Ордън се беше сразил с Радж Атън мъж срещу мъж, и беше загубил. „Можех да изпълня заповедите на моя крал, да избия всички Посветители. Ако му се бях подчинил до най-малката подробност, може би нещо щеше да се промени. Може би Радж Атън щеше да загине в двубоя.
Позволих моят крал да загине.“
Вината, която го заля, беше дива, беше буря, която връхлетя отвсякъде и сякаш изтръгна от корен всяка фибра на разума му.
Древен закон в Мистария гласеше, че последната заповед на един крал трябва да бъде изпълнена дори когато кралят падне в битка. Заповедта трябва да се изпълни.
Въздухът около Боренсон сякаш се сгъсти. Дълбоко от гърлото му се изтръгна бойният смях и той сниши пиката си, свали забралото на шлема си и пришпори коня в галоп.
Побелелите му устни се изпънаха над зъбите.
Преди това от сивите облаци беше паднало бяло. Меко и студено. Замръзнала красота, която покри всичко, и бляскаше, щом я докоснеше слънчев лъч.
Крал Силвареста зяпваше в почуда и понякога стенеше от възторг, щом видеше нова красота — преспата сняг, покрила локвата на пътя, или купчинките топящ се сняг, смъкнали се от някое дърво. Той нямаше дума за „сняг“, не можеше да си я спомни.
Всичко му се струваше ново, изпълнено с чудо. Чувстваше се много уморен, но не можеше да заспи, след като беше стигнал до замъка.
Твърде много странности имаше тук; и всички плачеха. Той погледна към замъка, видя рухнали кули. Можа само да се удиви как ли са паднали.
Някаква жена поведе коня му нагоре по някакъв хълм, към някакво голямо дърво, където в кръг стояха някакви копия.
Силвареста заслуша младия мъж, който говореше на младата жена, после зяпна нагоре в дървото. На един клон седеше оранжева котка, като тия, дето ловят мишки по фермите, и го гледаше отгоре. Изправи се, изви гръб на дъга, после запристъпва по друг клон над крал Силвареста и опашката ѝ се изви във въздуха. Измяука гладно и се взря в нещо долу на земята.
Крал Силвареста проследи погледа ѝ и забеляза някакъв мъж, който лежеше на земята, загърнат в лъскава зелена пелерина. Позна кралската пелерина, същата, която беше приковала погледа му тази сутрин. Позна и човека под нея.
Крал Ордън. Приятелят му.
В същия миг разбра, че тук има нещо много сбъркано. Ордън не се движеше. Гръдта му нито се вдигаше, нито се смъкваше. Само беше стиснал ръце около някакво синьо цвете.
За миг светът на Силвареста се срина. Той си спомни какво е това, изтръгна го от някакво дълбоко място, където лежаха скрити всички ужасни неща.
Той извика безмълвно, без да знае името на това нещо, и скочи от коня. Падна на земята, залитна на снега, подхлъзна се в калта и накрая мина през оградата от копия, които стърчаха от земята, и се добра до ръката на Ордън.
Студените пръсти на Ордън държаха едно цвете, синьо като небето. Силвареста стисна студените пръсти, вдигна ги и се опита да ги накара да се раздвижат. Посегна към бузата на Ордън, погали я, но откри, че е също толкова студена като всичко останало от него.
Силвареста извика и се обърна, за да разбере дали другите знаят тази голяма и тъмна тайна, дали знаят за този звяр, който се бе промъкнал между всички тях.
Когато улови погледа на младия мъж и на жената, видя там ужас.
— Да — каза тихо младият мъж. — Смърт. Той е мъртъв.
Да, те знаеха тайната.
Жената промълви с тъжен и укоряващ тон:
— Татко… о, моля те, дръпни се оттам!
Долу в полята някакъв рицар препускаше на голям боен кон, бързаше към тях като стрела, със спуснато забрало и приведена пика. Толкова бързо идеше. Толкова бързо.
Силвареста изкрещя голямата тайна:
— Смърт!
Прекършени мъже
Габорн чу тропота на конските копита и дрънченето на ризницата. Помисли, че е някой местен рицар, препускащ през хълмовете… докато не позна гърления боен смях, който го изпълни с ужас.
До този момент беше гледал крал Силвареста, стъписан и натъжен от начина, по който бедният глупак, макар да не разбираше почти нищо, трябваше да преживее тленността. Беше все едно да гледаш малко дете, разкъсвано от побеснели псета.
Остана му време само колкото да избута Йоме зад себе си, да се завърти, да вдигне ръка и да извика:
— Не!
А сивият жребец изтътна покрай тях с дрънчащата си броня. Огромен. Несъкрушим.
Пиката на Боренсон се бе снишила от другата страна на коня, двайсет стъпки бляскав бял ясен с черен стоманен връх. Габорн помисли да се хвърли напред и да избута върха настрана.
Но Боренсон профуча преди Габорн да успее да реагира.
Габорн беше само на пет-шест крачки от крал Силвареста, но в тази секунда времето сякаш се забави.
Беше виждал Боренсон да напада с пика в турнири и тренировки стотици пъти. Имаше здрава ръка и държеше оръжието умело. Можеше да наниже с пика зряла слива от дървен плет, дори на подсилен кон, препускащ с шейсет мили в час.
Боренсон приближи със снишена пика, сякаш се канеше да нанесе рана в корема — и после Габорн видя как я надига съвсем леко, стиска я здраво и се прицелва в сърцето на Силвареста.
Силвареста, от своя страна, като че ли не разбра какво става. Лицето на краля бе изкривено в гримаса, защото тъкмо си беше спомнил единственото нещо, което Габорн се беше надявал никога да не научи, и крещеше думата „смърт“, макар да не беше възможно да е предвидил собствената си смърт.
Боренсон прибра съвсем леко пиката назад, за да не закачи някое от копията, вдигнати от Габорн като стена.
След това конят удари в стената от копия, отпрати няколко във въздуха, натроши други. И почти в същия миг върхът на пиката на Боренсон порази крал Силвареста малко под гръдната кост.
Дългото острие навлезе плавно в плътта, пиката изтика краля назад и го надигна от земята.
Боренсон остави пиката да се хлъзне десет стъпки през гърдите на краля, за да разтвори широко дървото ребрата му, после пусна дръжката.
Конят продължи още две крачки, прескочи тялото на бащата на Габорн, натресе се в отсрещната стена от копия и продължи покрай дънера на грамадния дъб.
Крал Силвареста остана за миг неподвижен, замига глупаво към огромното копие, което го беше пронизало, и се взря с почуда в собствената си кръв, потекла по лъскавия бял ясен. После коленете му се огънаха. Главата му се отпусна, той залитна наляво и рухна.
Докато издъхваше, гледаше дъщеря си и стенеше.
Габорн нямаше никакво оръжие. Бойния си чук беше оставил окачен на седлото.
Затича напред, грабна едно от копията на земята и извика на Йоме. Не се наложи да я подканя. Конят ѝ се беше дръпнал уплашен настрана при вика му.
Йоме притича зад Габорн. Той помисли, че ще го остави да я защити с тялото си. Но след миг разбра, че тя изобщо не мисли да се крие зад него. Просто искаше да отиде до баща си, който лежеше свит на кълбо.
Боренсон обърна коня, откачи бойната брадва и вдигна рязко забралото на шлема. За половин секунда само огледа сцената пред себе си с гняв.
Гняв и болка имаше в сините му очи, болката на лудостта. Лицето му се беше наляло с кръв от ярост, беше стиснал зъби. Вече не се усмихваше.
Габорн затича напред, грабна бащиния си щит, окачен на клоните на дъба, за да предпази Йоме и Силвареста, и застана на пет стъпки зад студеното тяло на крал Ордън.