Знаеше, че Боренсон няма да рискува конят му да прегази тялото на крал Ордън.
Но не беше толкова сигурен, че Боренсон няма да нападне него…
Боренсон бе принуден да извърши кърваво убийство, избивайки Посветителите в замъка Силвареста. Беше принуден да избира между това да убие крал Силвареста и неговите хора — все приятели — или да остави Посветителите да живеят и да служат на Радж Атън.
Зъл избор, чийто отговор не беше честен. Отговор като този човек не можеше да се надява, че ще преживее.
— Дай ми я! — изрева Боренсон.
— Не! — извика Габорн. — Тя вече не е Посветителка!
В този момент Боренсон погледна под качулката на Йоме и видя лицето ѝ. По него вече нямаше бръчки. Очите ѝ бяха ясни. Той се смая.
Покрай Габорн профуча тъмна фурия. Някакъв рицар на Силвареста с огромен метаболизъм се беше понесъл с цялата си мощ срещу Боренсон. Той скочи, а Боренсон бързо се отдръпна, замахна с брадвата и удари воина право в лицето. Във въздуха швирна кръв, а умиращият рицар прелетя над коня на Боренсон и се свлече на земята.
Стотици хора бяха станали свидетели на убийството на крал Силвареста. Габорн бе съсредоточил цялото си внимание върху Боренсон, но сега забеляза и тях.
Херцог Гроувърман и поне сто рицари препускаха нагоре по хълма с извадени оръжия. Зад тях тичаха пешаци. Някои изглеждаха побеснели, други — отчаяни. Габорн чу виковете им: „Убийство, подло убийство!“ и „Убийте го!“, и още, и още — викове на неизразима скръб за смъртта на краля.
Млади момчета тичаха нагоре по хълма, стиснали коси и прътове, с пребледнели от отчаяние лица.
Йоме падна на колене и взе в скута си главата на своя баща. Залюля го и заплака. Кръвта на баща ѝ бликаше на бързи тласъци през огромната рана, като на биче, оставено от касапина да му изтече кръвта. Сбираше се на локва и се смесваше с топящия се сняг.
Нещата се бяха развили толкова бързо, че Габорн само стоеше слисан и изтръпнал. Личният му телохранител беше убил бащата на жената, която обичаше. Собственият му живот сега беше изложен на смъртна опасност.
Някои щяха да решат, че е техен дълг да отмъстят за крал Силвареста. Вълна от мъже се носеше към Боренсон. Някои от младежите вече изопваха дългите си лъкове.
Габорн извика, влагайки в Гласа си цялата сила, която можеше да извлече от себе си:
— Спрете! Оставете го на мен!
Конят на Боренсон запристъпва назад от вика и той се помъчи да го удържи. Хората, озовали се най-близо до Габорн, спряха в очакване. Други продължаваха да напират към билото, разколебани.
Йоме погледна надолу към поданиците си и вдигна ръка да спрат. Габорн подозираше, че само нейната команда нямаше да може да спре тълпата, ако Боренсон не беше толкова убийствено опасен противник. Но къде от страх, къде от почит към принцесата, тълпата приближи съвсем колебливо, а някои по-стари и по-благоразумни благородници разпериха ръце да задържат по-разпалените.
Боренсон изгледа тълпата с презрение, после размаха брадвата си към Йоме и се взря в очите на Габорн.
— Тя трябваше да умре с останалите! По заповед на собствения ти баща!
— Той отмени тази заповед — спокойно отвърна Габорн, като приложи цялото си обучение в контрол над Гласа си, повтаряше точно всяко заучено ударение, за да убеди Боренсон, че говори истината.
Боренсон зяпна от ужас. Беше изпълнен с вина, а с тези думи Габорн само я направи още по-непростима. Габорн почти си представи злобните съскания, които щяха да придружават Боренсон през остатъка от живота му: „Касапин. Убиец. Кралеубиец!“
Но не можеше да изрече нищо друго, освен истината, колкото и ужасна да беше, колкото и да можеше да съсипе приятеля му.
— Баща ми отмени тази заповед, когато му доведох крал Силвареста. Той го прегърна като приятел, по-скъп от роден брат, и го помоли за прошка!
Габорн посочи с копието си крал Силвареста, за да усили въздействието на жестоките си думи.
Ако до този момент беше мислил, че Боренсон е обзет от лудост, то сега беше сигурен.
— Нееее! — изрева Боренсон и сълзи изпълниха очите му — очи, които гледаха някъде надалече, оттатък Габорн, към някоя само негова, неизразима мъка. — Нееее!
Той заклати глава като обезумял. Не можеше да понесе това да е вярно, не можеше да го преживее, ако беше вярно.
Боренсон пусна брадвата на земята и се свлече тромаво от коня.
— Не, моля те, не! — заповтаря и заклати глава. Сграбчи шлема си, смъкна го и оголи главата си. Сведе се към земята с изпънат врат и докато крачеше напред, запелтечи, забил поглед в земята.
Крачеше странно, с изпънат назад гръб, сведена глава и колене, които почти допираха земята на всяка стъпка.
Габорн разбра, че Боренсон е разкъсан, че не знае дали да приближи до него, или да падне на колене. Главата си държеше сведена, не смееше да я вдигне.
— Милорд, милорд, ох, вземете ме, милорд. Вземете ме! — повтаряше Боренсон и влачеше крака.
Някакъв младеж се втурна напред от тълпата с чук в ръцете, сякаш искаше сам да нанесе смъртния удар, но викът на Габорн го спря. Настроението на тълпата ставаше все по-отвратително. Хората бяха жадни за кръв.
— Да те взема? — попита Габорн.
— Вземете ме — замоли Боренсон. — Вземете ми ума. Вземете го. Моля ви! Не искам да знам повече. Не искам да виждам повече. Вземете ми ума!
Габорн не искаше Боренсон да стане като крал Силвареста приживе. Не искаше да види празни тези очи, които се смееха толкова често. Но в този момент се зачуди дали с това няма да му направи добро.
„Двамата с баща ми сме тези, които го доведоха до ръба на лудостта — осъзна Габорн. — Да взема дара му би било жестоко — като някой крал, който облага бедняците, докато не могат повече да плащат, а после им казва, че като ги лишава от дарбите, им върши благодеяние.
Аз го насилих. Аз насилих Невидимото му владение, отнех му свободната воля.“ Боренсон винаги се беше старал да бъде добър войник. Сега никога вече нямаше да види в себе си добър войник.
— Не — тихо каза Габорн. — Няма да взема ума ти.
Но още докато го изричаше, се замисли за собствените си основания. Боренсон беше голям воин, най-добрият в Мистария. Да се вземе умът му щеше да е непростимо прахосничество, все едно някой селянин да убие хубав кон, за да напълни корема си, след като някое пиле може да свърши същата работа. „Дали му отказвам само защото така е по-прагматично?“ — зачуди се Габорн.
— Моля ви — отново извика Боренсон. Вече беше стигнал до Габорн, на не повече от ръка разстояние. Главата му се тресеше, той скубеше косата си с треперещите си ръце. Не смееше да вдигне очи. — Моля ви… ах, не разбирате! Мирима беше в този замък! — Посочи към Лонгмът и зави: — Мирима дойде тук. Вземете… метаболизма ми вземете тогава. Нека нищо да не знам, докато тази война не свърши!
Габорн отстъпи крачка назад, в ужас.
— Сигурен ли си? — попита той; мъчеше се да запази спокойствие, мъчеше се да говори разумно, след като целият разум го беше оставил. Беше усетил смъртта на други — на баща си, на бащата на Шемоаз, дори на крал Силвареста. Но смъртта на Мирима не бе усетил. — Ти видя ли я? Тялото ѝ видя ли?
— Тръгнала е вчера от Банисфер, за да е тук по време на битката, да е с мен. Била е в замъка. — Гласът на Боренсон се скърши и той падна на колене и захлипа.
Габорн се бе почувствал толкова прав, когато събра Боренсон и Мирима. Беше му се сторило, че го е насочила някоя Сила, че в духа му текат силите на Земята. Нима беше възможно да е подтикнат да ги събере само за да стигнат до такъв трагичен край?
— Не — заяви още по-твърдо Габорн. Нямаше никакъв дар да вземе от Боренсон, дори вината му да заплашваше да го унищожи. В тази война бяха заложени кралства. Не можеше да си позволи подобна милост, колкото и да го мъчеше това.
Боренсон опря длани на земята — традиционната поза на военнопленниците, предлагащи се за обезглавяване. После проплака:
— Щом няма да вземете дара ми, главата ми вземете тогава!