— Няма да те убия — отговори Габорн. — Ако ми дадеш живота си, ще го приема — доволен от сделката. Избирам те. Служи ми. Помогни ми да победя Радж Атън.
Боренсон заклати глава и захлипа — накъсани мъжки хлипове, които го оставиха без дъх. Габорн никога не беше чувал такова нещо от един воин и се стъписа, разбрал, че този мъж е способен да изпита такава болка.
Габорн постави ръце на раменете на Боренсон и му каза да стане, но той остана на колене и продължи да плаче.
— Милейди? — извика някой.
Бе се възцарила пълна тишина. Гроувърман и стоте други рицари гледаха втрещени, втренчени с ужас в Боренсон. Зачудени как да постъпят. Един от тях бе извикал на Йоме, но тя само държеше главата на баща си и я поклащаше, без да обръща внимание на нищо около себе си.
Накрая вдигна очи. Бяха пълни със сълзи. Наведе се да целуне баща си за сбогом по челото.
Баща ѝ дори не беше я познал, до края. Или беше забравил, че съществува, или не можеше да я познае, лишена от обаяние. И това като че ли беше най-тежкият удар.
Йоме се надигна и се обърна към рицарите.
— Оставете ни — каза тя с най-твърдия тон, на който беше способна.
Последва дълга и неловка тишина. Някой се окашля. Херцог Гроувърман я гледаше с немигащи очи.
— Кралице…
— Нищо не можете да направите. Никой нищо не може да направи! — каза Йоме. Габорн разбра, че не говори за убийството, нито за търсенето на правосъдие, а за всичко — за Радж Атън, за цялата тази безсмислена война. И най-вече говореше за смъртта.
— Тези мъже… това е убийство — настоя Гроувърман. — Домът Ордън трябва да плати за това кощунство!
Според древния закон владетелят бе отговорен за поведението на своите васали, точно както един селянин е отговорен за щетите, нанесени от кравата му в чужда нива. По закон Габорн беше също толкова виновен за убийството, колкото и Боренсон.
— Бащата на Габорн лежи мъртъв заедно с две хиляди от най-добрите си рицари — отговори Йоме. — Какво повече искате от дома Ордън?
— Не той е убиецът… искаме рицаря, който е в нозете ви! Това е въпрос на чест! — извика един от рицарите, след като лично бе отсъдил, че Габорн е невинен. Габорн не познаваше герба му с двете врани и дъб над глигана на Силвареста.
Йоме каза:
— Твърдите, че тук е заложена чест? Рицарят в краката на Габорн вчера спаси живота ми и живота на моя баща. Заради нас уби един Непобедим край Лонгмът. Той надхитри самия Радж Атън и помогна да извадим ножа от плътта на нашето кралство…
— Но това е убийство! — извика рицарят и размаха секирата си. Но Гроувърман протегна ръка да го усмири.
— Казвате — колебливо продължи Йоме, — че е въпрос на чест, и може би е така. Крал Ордън, най-добрият приятел на баща ми, първо заповяда да бъдем убити. И кой между вас ще твърди, че не е бил прав? Двамата с баща ми бяхме Посветители на нашия заклет враг. Кой от вас не би се подчинил на такава заповед, ако ролите ни бяха разменени? Моят баща отдаде дарове на Радж Атън, мислейки, че това е нещо дребно, също като мен. Но многото малки грешки могат да причинят голямо зло. Убийство ли е рицарят на един крал да избива неговите врагове, да изпълнява заповедите му? Или е достойнство?
Йоме вече се беше изправила, с окървавени ръце; сълзите се стичаха по лицето ѝ. Настояваше за оправдаването на Боренсон с цялото си сърце и Габорн се зачуди дали той самият щеше да намери присъствие на духа, за да направи същото при такива обстоятелства.
От своя страна, Боренсон само гледаше равнодушно рицарите, сякаш му беше все едно как ще го осъдят. Убийте ме, говореха очите му, или ме оставете да живея. Все ми е едно, само да се свърши.
Гроувърман и хората му нито напредваха, нито отстъпваха. Стояха на място, все още не решили.
Йоме прехапа устна и брадичката ѝ потрепери от болката. Толкова ярост и скръб зрееше в очите ѝ. Не можеше да се справи с това, не можеше да спори. Хората ѝ бяха разгневени; чувстваше се уязвена и предадена до дъното на душата си — да загуби най-близките си само за два дни.
Габорн беше изпитал същото, когато убиха майка му, а сега — и баща му. Знаеше колко сама и отчуждена от всичко се чувства сега Йоме, съзнаваше колко голяма е скръбта ѝ.
Тя се обърна към него и заговори с ирония:
— Милорд крал Ордън, сър Боренсон… след всичката голяма доброта, която проявихте през тези два дни, моля ви да се отдалечите оттук, за да не ви убият моите поданици. Земята ни е бедна и гостоприемството ни страда от това. Идете си оттук. Заради вашата доблестна служба ви дарявам живота, въпреки че васалите ми искат от мен да бъда по-сурова.
Изрече го с подигравателен към поданиците си тон, но Габорн разбра, че го казва сериозно, че повече не може да се справи.
— Тръгвай — прошепна Габорн на Боренсон. — Ще се видим в имението Бредсфор. — За негово облекчение Боренсон стана и закрачи към коня си, изпълнявайки заповедта, без да възрази.
Габорн отиде при Йоме, смъкна дясната си метална ръкавица и ръката му се отпусна на рамото ѝ. Стори му се толкова слаба, толкова крехка под тънкия памук на роклята. Стори му се невъобразимо, че успява да се владее при натиска, на който е подложена.
Вече не изглеждаше толкова красива, колкото през онази първа звездна вечер. Но вече не изглеждаше и окаяна. Сега единственото ѝ обаяние беше нейното собствено и Габорн едва ли можеше да я обича повече, отколкото я обичаше в този момент, едва ли можеше да закопнее повече да я държи в прегръдката си, отколкото сега.
— Знаете, че ви обичам — каза той. Йоме кимна, съвсем леко. — Дойдох в Хиърдън, за да поискам ръката ви. Все още я искам. Искам да бъдете моя жена. — Каза го не за да потвърди чувствата си пред Йоме. Каза го заради тези хора, за да знаят.
Сред тълпата няколко души изсъскаха при това предложение. Някой извика високо:
— Не!
Габорн разбираше, че в този момент не може да разчита, че ще го приемат. Тези хора не знаеха какви планове беше кроил и как се беше сражавал за свободата им. Бяха свидетели само на последното мерзко деяние. В този ден той нямаше да спечели сърцата им, макар да се надяваше, че и това ще стане. С времето.
Йоме посегна и погали ръката му, но не му предложи думи за утеха.
Габорн отиде до коня си, който ровеше с копито в снега, за да открие сладката трева отдолу, след което пое на юг след Боренсон.
Зад него, неговият Дни се откъсна от тълпата и последва сянката му.
Лечителят
Йоме седеше над тялото на баща си и се чудеше дали изобщо би могла да преживее още един ден. Струваше ѝ се, че цялата ѝ енергия, волята ѝ за борба е изцедена също както бе изцедена красотата ѝ преди два дни.
Стоеше над мъртвото тяло и отчаяно ѝ се искаше да заспи, или да запищи. Студеният сняг се топеше и проникваше през тънките ѝ ботуши, също както силният вятър проникваше през роклята ѝ.
Поданиците ѝ бяха слаба утеха. Те знаеха, че им е нужен владетел, който да ги закриля, но Йоме нямаше нито нужния ум, за да ги води, нито обаянието, за да ги вдъхнови да я следват, нито мускул или бойни умения.
„Без обаянието ми те виждат през мен — мислеше Йоме. — Виждат, че съм фалшива, че съм нищо. Всички Владетели на руни са нищо без своите Посветители, които да ги изпълват със сила и власт, да им придават тежест.“
Докато трепереше на хълма, Йоме осъзна, че хората не ѝ предлагат нищо. Никой не ѝ донесе шал, с който да се загърне, не ѝ предложи рамо, на което да се облегне. Никой не посмя да пристъпи към нея. Може би смятаха, че ѝ е нужно време, за да потъжи сама.
Но не я биваше в това.
Чувстваше се объркана. Габорн не беше заповядал смъртта на баща ѝ. Беше се борил с всички сили да опази живота му. И все пак тя се чувстваше предадена. Може би защото не изпита гняв към Боренсон.
Ако Габорн му беше взел ума или главата, Йоме нямаше да помисли за него, че е жесток и суров. И все пак част от нея чувстваше, че Боренсон заслужава някакво неназовимо наказание.
За нейна изненада пръв при нея дойде чародеят Бинесман, чак след час — и я загърна с някакво одеяло. После клекна до нея и ѝ подаде чаша горещ чай.