Очите на Боренсон мигновено се изпълниха отново с болка и Габорн побърза да отклони мислите му.
— Да ти кажа, ако убием някоя хала, ще трябва да ѝ изядеш ушите — пошегува се Габорн. Да изядеш ушите на първия убит в лова глиган беше голяма чест. Но халите нямаха уши, а и никоя част от халата не ставаше за ядене. — Или най-малкото ще ти отрежа парче кожа с форма на ухо.
— Ох, колко сте щедър, милорд — изкикоти се Боренсон като някоя селянка на пазара, спечелила си незаслужен комплимент от някой благородник. — Ох, колко сте великодушен. Всички вие, лордовете, сте толкова… ъъ, благородни, ако схващате какво имам предвид.
— Ее, хм… благодаря ви, любезна госпожо — отвърна Габорн, имитирайки блудкавия акцент на Маркий от Фереция, известен позьор. При което вирна нос, точно както щеше да направи Маркий, и приложи цялата мощ на Гласа си, за да уподоби акцента му. — Благословена да сте и вие, и кочинката ви, и всичките ви зурлести дечица, само не се приближавайте повече, че май ще се разкихам.
Боренсон се разсмя искрено, защото прословутият Маркий често се разкихваше, когато мръсни селяци се приближаха твърде близо до изисканата му особа. Заплахите му, че ще ги зарази, държаха селяците настрана, така че на Маркий не му се налагаше да търпи бедняшката им миризма.
Този хумор беше мрачен, но беше най-доброто, което Габорн можеше да измисли за момента, и той донякъде пооправи настроението на Боренсон. Габорн почти се надяваше, че някой ден нещата между тях ще си станат такива, каквито бяха преди.
Само преди седмица Габорн беше влязъл в Хиърдън почти без грижи. Сега имаше чувството, че бремето на целия свят е натежало на раменете му. Дълбоко в сърцето си разбираше, че вече нищо няма да е същото.
Облаците започнаха да се разпръсват и следобедното слънце започна да топи снега. На миля от Лонгмът фермерските къщи все още си стояха покрай пътя, каменни къщи, чиито сламени покриви не бяха изгорени. Но хората и животните ги нямаше и плодовете на земята бяха прибрани, което придаваше на околността мрачно усещане за пустота. Хорските покриви обаче все пак си стояха.
След това прехвърлиха един хълм и видяха имението Бредсфор, закътано в малка долчинка — издължена постройка от сив камък, с две развърнати крила. Зад нея имаше плевници и гълъбарници, навеси за впрягове, пристройки за слуги и оградени със зидове градини. Една алея обикаляше в кръг между цветните лехи и оформените в чудати форми храсти пред имението. Долината се прорязваше от дълбок поток, а над потока малко по-нататък по пътя се издигаше бял мост.
А на стъпалата на имението седеше жена в коприна с облачен цвят и тъмната ѝ коса се спускаше над лявото ѝ рамо като водопад.
Мирима се вторачи в тях и се надигна притеснено. Красотата ѝ си беше останала непокътната. Габорн почти беше забравил колко е мила и привлекателна.
Боренсон пришпори коня си, спусна се по склона и извика:
— Ка… какво правиш тук?
Само след миг вече беше скочил от коня, а Мирима се топеше в прегръдката му.
Габорн спря на стотина крачки от тях.
Мирима се смееше, притискаше Боренсон до себе си и плачеше.
— Ти не успя да стигнеш навреме в Лонгмът. Крал Ордън ми каза да те чакам тук. Ох, толкова се боях. Небето почерня и ужасни писъци разтърсиха земята. Армията на Радж Атън мина оттук… ей по този път, тъй че се скрих, но те толкова бързаха… изобщо не спряха…
Габорн обърна коня и пое назад по хълма със своя Дни, за да могат двамата да поостанат малко насаме. Спря да отдъхне под един бряст, където земята беше останала суха. Изпита отчасти облекчение. Беше вярвал някак, че Мирима е важна за бъдещето му, че ще играе важна роля в предстоящите войни, и изпита благодарност от това, че баща му бе решил да я спаси, пращайки я по-надалече от опасността.
Но в същото време неволно изпита и малко ревност за щастието, което тя и Боренсон можеха да имат.
Йоме беше така ужасно поразена от сблъсъка си с Радж Атън, така съсипана. А и смъртта на баща ѝ със сигурност щеше да ги раздели. Габорн не знаеше дали тя изобщо някога ще пожелае да говори с него.
Може би щеше да е по-добре да я забрави. Но щастието ѝ беше важно за него. Габорн все още се чувстваше изтръпнал; задъхваше се и трепереше.
И двамата вече носеха рани от тази война, а тези дълбоки рани бяха само началото.
„Но ние не можем да се поддаваме на болка“ — помисли Габорн. Дългът на един Владетел на руни бе да се постави между своите васали и опасността, да поеме ударите на врага, така че да не страдат крехките и уязвими хора.
Макар да се чувстваше неизразимо наранен, той не заплака и не си позволи да изпадне в скръб от понесените загуби. Точно както се беше заклел, никога нямаше да трепне пред лицето на опасността.
Но все пак се боеше, че този ден, нещата които се бяха случили в този ден, ще го преследват в сънищата му.
Дните на Габорн стоеше зад него под бряста.
— Липсваше ми, Дни — промълви Габорн. — Не бях помислял за това, но твоето присъствие ми липсваше.
— Също както и вие на мен, ваше благородие. Разбирам, че сте имали малко приключение.
Дните всъщност го молеше да попълни празнините в знанията му. На Габорн му хрумна, че Дните всъщност не знае колко много неща му се бяха случили, как се беше отдал на земята или как бе прочел книгата на емира на Тулистан, или как се беше влюбил.
— Дни, кажи ми — промълви Габорн, — в древни времена мъжете и жените на твоя орден се наричали „Пазители на съня“. Не е ли така?
— Много отдавна, в Юга. Да — отговори Дни.
— И защо?
— Позволете аз да ви задам друг въпрос, ваше благородие. Когато сънувате, случва ли ви се понякога да странствате из познати места, но места несвързани помежду си?
— Да — каза Габорн. — Има една пътека зад бащиния ми дворец в Мистария, и в сънищата ми, когато яздя коня си зад него, понякога се озовавам зад Стаята на сърцето, която е поне на четиридесет мили от двореца, или пък яздя през онези поля и се озовавам край някое езеро в Дънуд. Това важно ли е?
— То е само знак, че имате организиран ум, че се опитвате да придадете смисъл на света — отговори Дните.
— Но това как отговаря на моя въпрос? — попита Габорн.
— Във вашите сънища има пътеки, по които се боите да тръгнете — отвърна Дните. — Вашият ум се бои от спомените, но те също са част от пейзажа на сънищата. Помните ли ги и тях?
Габорн ги помнеше. След като Дните го каза, той си спомни един път преди много години, когато беше пътувал с баща си в планините и баща му го беше накарал да тръгне по една тясна пътека през стръмна и тясна урва с черни скали, покрити с дебели паяжини.
— Помня.
Дните му го погледна с присвити очи и кимна леко.
— Добре. Значи сте човек с кураж, защото само човек с кураж помни такива места. Някой ден, скоро, вие ще тръгнете през сънищата си. Когато го направите, тръгнете точно по тази пътека и вижте къде ще ви отведе. Може би тогава ще намерите отговор на своя въпрос.
Габорн го зяпна зачуден. Беше трик, разбираше той, да кажеш на някого какво да направи в сънищата си. Умът щеше да направи както му е указано, изпълнявайки командата.
— Ти искаш да знаеш какво се случи с мен през изминалите три дни — каза Габорн. — Егоистично ли ще бъде, ако затая това знание за себе си?
— Човек, който си въобразява, че е слуга на всички, не бива да се поддава на егоистични желания — отговори Дни.
Габорн се усмихна.
— След като те оставих — почна той и разказа подробно цялата история, като премълча само за книгата на емира.
Цял дълъг и предълъг час Габорн разказваше историята си, а докато го правеше, премисляше новите си отговорности. Посветителите на баща му си бяха върнали даровете и народът на Мистария бе разбрал, че кралят е мъртъв. Хората щяха да изпаднат в паника при тази новина. Хлапетата вече сигурно бяха яхнали своите грааци и бяха тръгнали към замък Силвареста. Габорн трябваше да отиде там, да изпрати писма вкъщи. Да планира своята война.