Мирима се изкачи по склона и прекъсна грижите му. Бедрата ѝ се полюшваха като кипнали вълни под сивата коприна.
Тя направи нещо, което никоя жена не бе правила с него.
Дойде при него, сложи съчувствено длан върху неговата и само леко я погали, взирайки се дълбоко в очите му. Малко жени някога се бяха осмелявали да го докоснат толкова фамилиарно.
— Милорд — прошепна тя. — Аз… баща ви беше добър човек. Дълбоко обичаше хората. Много ще ми липсва. Винаги… ще пазя спомена за него.
— Благодаря ти — промълви Габорн. — Той го е заслужил.
Мирима дръпна ръката на Габорн и каза:
— Елате долу в имението, в градината. Градината е красива. Ще облекчи душата ви, докато двамата с Боренсон приготвим вечерята. От лозите висят гроздове, има и зеленчуци в лехите. Намерих и шунка.
Габорн не беше хапвал от предната нощ. Кимна уморено, хвана ръката ѝ и поведе коня си надолу към имението. Дните яхна своя кон и мълчаливо ги последва.
Градината зад имението се оказа наистина прекрасна. Снегът почти се беше стопил и всичко беше влажно, а въздухът беше свеж. Каменните стени бяха обрасли с рози и глициния. Наоколо растяха билки и красиви ароматни цветя.
През моравата лъкатушеше широк поток. В дълбоките му бистри каменисти вирове се припичаше на слънцето пъстърва и пляскаше с опашки по пчелите, бръмчащи из цветята до водата.
Габорн дълго се разхожда и разглежда растенията. Градината не беше толкова чудесна като на Бинесман, не беше толкова просторна и дива като неговата. Габорн имаше известно познание за билките — толкова, колкото повечето принцове учеха за тях. Затова докато обикаляше с поолекнало сърце, неволно намираше неща, които щяха да му потрябват: омразната за кучетата тайна при южната стена на имението, малко овчарска торбица за щипещи рани, мак, който да му помогне да поспи. Толкова много билки имаше тук, а Габорн не знаеше какво да прави с тях.
Така се беше увлякъл с ваденето на корен от слез, помагащ при изгаряния, че не забеляза, че Бинесман е пристигнал.
— Здравей — каза Бинесман зад гърба му и го сепна. — Какво, билки ли берем вече?
Габорн кимна, уплашен, че пред майстор билкар като Бинесман усилията му ще изглеждат смешни. Коленичи пред ароматните назъбени листа над земята и изведнъж се почувства несигурен, зачуди се дали тези тъмнорозови цветчета наистина са слез, или е сбъркал.
Бинесман кимна добродушно и се усмихна, след което приклекна до Габорн и му помогна да копае.
— Коренът на слеза е най-добър за изгаряния, когато още е пресен — рече той, — макар че на пазара го продават сушен. Това, което ти трябва, е хладният му сок, а не някакъв си изсъхнал стрък. Но и сухият корен от слез, като го накиснеш във вода, дава известно облекчение.
Габорн престана да рови, но Бинесман го подкани да продължи.
— Гледай горната част на корените, най-дебелата. Добре е да правиш това, да се учиш кои части да използваш.
Той издърпа слеза, после отчупи тъмночервения му корен, за да види Габорн. Сокът покапа между пръстите му и старият чародей допря влажните си пръсти до челото на Габорн.
— Виждаш ли?
— Да, виждам — отвърна Габорн.
Настъпи неловко мълчание. Магьосникът се взря в очите му. Габорн виждаше зеленикавите петънца по кожата на стареца, но халатът му беше станал ръждивочервен, беше придобил ръждивоогнения цвят на листата на клен в есента.
— Ти мислиш, че владея някакви големи сили — проговори Бинесман, — но това е само силата, идваща от служенето на Земята.
— Твоите билки са много по-силни от всичко, което съм виждал в Мистария — каза Габорн.
— А искаш ли да научиш тайната за това? — попита чародеят.
Габорн кимна сковано, почти невярващ, че магьосникът ще му я каже.
— Засади семената сам, кралю — каза Бинесман, — в почва, наторена и обръщана от собствените ти ръце. Поливай ги със собствената си пот. Служи им… всяка тяхна нужда задоволи, и те ще ти се отплатят в замяна. Малцина, дори най-мъдрите хора, разбират великата сила, която може да спечели човек от служенето.
— И няма нищо друго? — попита Габорн.
— Моите билки растяха, за да служат на хората на тази страна. Ти сам видя как ги торях с човешка тор. Използвах тор от много хора, от много поколения. Затова растенията служат на тези хора. Ние всички сме… свързани. Човек, растение, земя, огън, вода. Не сме много неща, а само едно. И когато разберем, че всички ние сме само едно нещо, тогава започваме да проникваме в тази единствена, по-велика Сила — общението.
Бинесман замълча и го загледа напрегнато.
— Разбираш ли?
Замислен над думите му, Габорн реши, че започва да схваща какво иска да му каже Бинесман, но не беше сигурен дали го е разбрал напълно.
— В Мистария има градини — заговори Габорн, поради липса на друг отговор. — Ще поговоря с моите градинари, ще се науча какви семена трябва да засаждам. Ви трябвало да мога да намеря много семена в Къщата на Разбирането.
— Мога ли да видя градините ти? — попита Бинесман. — Сигурно ще мога да ти дам някой съвет.
— С удоволствие — каза Габорн. — Но целият ти живот е преминал тук. Няма ли да останеш в Дънуд?
— Че за какво? — попита Бинесман. — Седемте камъка паднаха. Последният обалин е мъртъв. Няма какво повече да науча от него, а и не мога да му служа повече. Градината ми е унищожена.
— Твоят вайлд. А той?
— Търсих го това същество цял следобед, слушах дървета и треви. Броди някъде по земята, но е далече оттук. Ще го потърся във Флийдс и още по̀ на юг. Може да е в Мистария.
— А горите?
— Мда, красиви са — каза Бинесман. — Ще ми липсват. Но сега ти си моят крал. Ще следвам теб.
Толкова странно прозвуча този негов израз на преданост. Доколкото Габорн знаеше, никой Земен пазител не беше изричал някога слова на вярност към някой крал. Чародеите бяха самотни същества, живееха необвързани с обикновените хора.
— Ще бъде ужасно, нали? — попита Габорн. — Войната. Чувствам, че наближава. Чувствам… земята отдолу се размества. Пробуждат се енергии.
Бинесман мълчаливо кимна. Габорн погледна надолу и забеляза, че старият чародей е бос, въпреки че между листата в градината все още имаше сняг.
Сега Габорн изрече онова, което го беше измъчвало целия следобед.
— Поисках го с цялото си сърце. Поисках баща си. Опитах се да го защитя и се опитах да му служа — също както поисках Силвареста, и бащата на Шемоаз, и Роуан. Провалих всички. Всички те са мъртви — семето на човечеството, което избрах да спася. Кажи ми, Бинесман, какво още трябва да направя?
Чародеят го изгледа откровено, после заговори официално:
— Нима не разбирате, милорд? Не е достатъчно просто да ги поискате. Трябва да им служите с целия си ум, с цялата си воля.
Габорн се зачуди дълбоко в сърцето си и в отговор изпита ужасно чувство на отчаяние, чувството, че целият свят се разтърсва, че се размърдва под краката му и че той няма за какво да се хване. Разбира се, че бе обичал баща си и Силвареста, беше се борил да опази и двамата крале живи.
— Моя е вината, че Радж Атън още живее — каза Габорн. — Твърде тънка паяжина изпредох за толкова голяма муха. — Усмихна се на сравнението.
Но все пак трябваше да направи нещо повече, нещо, което все още не можеше да долови или да назове. Беше нов в силите си. Не познаваше собствената си мярка, отговорностите си.
И тогава Бинесман каза нещо, думи, които щяха да повлияят на Габорн завинаги. И след като Бинесман изрече тайната, Габорн усети, че умът му помръква:
— Милорд, нима не сте разбрали? Избирането на един човек за земята не е достатъчно. Силите на Земята отслабват, докато тези на Огъня растат. Всеки човек, когото се мъчите да спасите, Огънят само ще се стреми да унищожи по-пълно. А над всичко ще се стреми да унищожи вас.
Габорн зяпна и сърцето му се смрази от това просветление, защото със сигурност го беше чувствал през цялото време — това тайно, натрапчиво подозрение. Новите сили, които бе усетил да се пробуждат в него, носеха неимоверна цена. С избора си да обича някого, с решението си да го спаси, той го бележеше, превръщаше го в жертва.