— Как тогава? Как изобщо мога да направя нещо? — попита Габорн. — Каква е изгодата, ако човек бъде избран?
— След време ще се научите да използвате силите си — каза Бинесман. — Мислите, че изгодата е нищожна, и може би е така. Но дали изгодата за един човек е нищожна, ако тя означава разликата между живот и смърт?
Габорн осъзна, че някои неща беше извършил правилно. Беше спасил Йоме, когато ги гонеше Радж Атън. Беше успял да спаси Боренсон при Лонгмът. Беше успял да привлече тук Мирима по причини, които той самият все още не разбираше, и изведнъж се почувства уверен до мозъка на костите си, че ако не беше пратил Боренсон да предупреди Мирима за нашествениците в горите, цялото семейство щеше да бъде избито.
Без помощта на неговите новопокълнали сили сега щяха да са мъртви много повече хора.
„Да, нещо съм направил. Но трябва да направя много, много повече.“
— Сега с какво ще продължите, милорд? — попита Бинесман, сякаш отгатнал мислите му.
— Ти какво би ме посъветвал?
— Вие сте кралят; аз съм само един слуга и не съм ви съветник — каза Бинесман. — Земята ще ви служи по начин, по който никога не е служила на мен. Представа нямам какво трябва да правите.
Габорн помисли.
— Тук в градината има скрити силари — въздъхна той. — Ще ги изровя. Радж Атън вярва, че вече ги имам, че вече съм ги използвал. Докато се върне, ще трябва да съм го направил. Той може да стане Дара всечовешки, но аз ще бъда дарът на всичките му кошмари.
— Ти знаеш много за древната мъдрост — продължи Габорн. — Може ли да го постигне? Може ли да стане Дарът всечовешки?
— Не — отвърна Бинесман. — Той се стреми към мощ, за да си осигури вечно съществуване. Не зная много за изкуствата на Владетелите на руни, но знам това: ако се стреми да се превърне в Дара всечовешки, може би трябва да отиде при извора, да научи как е станало.
— Какво искаш да кажеш? — попита Габорн.
— Ние Земните пазители живеем дълго. Животът, отдаден в служба, обикновено е дълъг, а животът, отдаден на служба на Земята, може да е най-дълъг от всички. Когато бях млад, преди четиристотин години, веднъж в Юга срещнах един човек. Запознах се с него в един стар хан край пристана Денвърс. Приличаше само на млад Владетел на руни, на някой пътуващ благородник. Но преди сто и осемдесет години той дойде и посети замък Силвареста за лятото. Поне вярвам, че беше той. Същата година на север си имахме неприятности с хали и с разбойници. Той сложи край и на двете. После отново замина на юг.
— Дайлан Чука? Казваш ми, че Дайлан Чука все още е жив? Дарът всечовешки? След хиляда и шестстотин години?
— Казвам, че може би е жив — отвърна Бинесман и замислено поклати глава. — Може и да греша. Никога не съм разправял това на никого. Може би не беше разумно да го казвам и сега.
— Защо?
— Той не изглеждаше щастлив човек. Ако си има тайни, би трябвало да ги запази за себе си.
— А щастието всичко ли е? — попита Габорн.
— Да, в края на краищата мисля, че да — отвърна Бинесман. — То трябва да бъде целта на съществуването, да живееш живот в мир и радост.
Габорн помисли.
— Греша ли, като мисля да се бия с Радж Атън, използвайки неговата тактика? Като изобщо воювам с него?
— Да се воюва с него е опасно — рече Бинесман. — Не само за вас, опасно е за целия свят. Бих се радвал, ако той се присъедини към вашата кауза, бих се радвал. Но той ще се опълчи срещу вас и не е моя работа да казвам дали да воювате с него. Вашата задача ще е да съберете семената на човечеството. Вие трябва да решите кое да спасите, кое да оставите настрана.
— И вие вече започнахте тази задача. — Старецът махна към къщата на имението, където Боренсон и Мирима приготвяха вечерята в трапезарията.
Габорн потръпна при мисълта, че от него се очаква да подбере най-ценните хора, да спаси едни и да изостави други. Това щеше да се превърне в делото на душата му, на всяка негова будна мисъл. Но дори тогава нямаше гаранция, че ще успее.
— А Йоме?
— Добра жена, според мен — каза Бинесман. — Много е близка със силите, може да почувства и най-неуловимото влияние по-добре от вас… или от мен. Ще бъде ценна придобивка.
— Аз я обичам — каза Габорн.
— Тогава какво правите тук? — попита Бинесман.
— Оставям ѝ време да остане насаме, да потъгува. Боя се, че ако тя ме приеме, хората ѝ ще се разбунтуват. Те не ме искат.
— Аз на ваше място не бих се безпокоил за хората, а само за нея. Мислите ли, че тя иска да я оставите сама? Мислите ли, че не ви обича?
— Обича ме — каза Габорн.
— Тогава идете при нея. Ако тя скърби, скърбете с нея. Споделянето на болката заздравява раните ни по-бързо.
— Аз… мисля, че не бива. Не сега. Не толкова скоро… по-късно.
— Говорих с нея няма и преди час — каза Бинесман. — Тя попита за вас. Иска да ви види по някакъв много спешен въпрос… още тази вечер.
Габорн се вгледа зачуден в лицето на чародея. Струваше му се пълна лудост да отиде при нея още сега, след като знаеше какво изпитват поданиците ѝ към него. Но ако Йоме наистина бе помолила да отиде, може би имаше сериозно основание. Може би трябваше да обсъдят договора между двете кралства. Щяха да ѝ трябват пари, за да възстанови замъка. Домът Силвареста може би имаше нужда от заеми, от войски…
Щеше да ѝ даде всичко, което му поискаше, разбира се.
— Е, добре — каза Габорн. — Ще я видя.
— По залез-слънце — каза Бинесман. — Не я оставяйте сама след залез-слънце.
Думите на Бинесман окуражиха Габорн. Каква полза да си имаш за съветник един чародей, ако не се вслушваш в неговата мъдрост?
Мир
Габорн напусна имението по залез-слънце. Преди това стопли вода в кухнята, окъпа се и натри косата си с лавандула; после изтърка доспехите си с меките листа на агнешко ухо, за да се представи добре.
Късно следобед повечето облаци се отвяха и въздухът стана по-топъл, като един най-обикновен следобед в късно лято. Във въздуха се носеше ухание на трева и дъбове.
Боренсон и Мирима останаха в имението.
Бинесман и Дните на Габорн поеха с него към Лонгмът. Там, в привечерния здрач, все още работеха хиляди хора — спасяваха запасите в замъка, почистваха мъртвите. От по-далечния север бяха пристигнали още воини — осем хиляди рицари и конници от замъка Дери, предвождани от херцог Мардън, неочаквано откликнал на призива на Гроувърман.
Габорн стигна лагера и бе придружен до Йоме от стража, която изглеждаше съвсем дружелюбна.
Обичаят в Хиърдън диктуваше мъртвите да бъдат погребвани преди залез-слънце в деня на смъртта им, но толкова много лордове и рицари прииждаха от хълмовете около Лонгмът и разпъваха шатри, че крал Силвареста не можеше да бъде погребан. Крал Ордън също не беше погребан, а дали това бе направено от почит, за да бъдат погребани двамата крале заедно, или защото хората не искаха да заровят в земята си един чужд крал, това Габорн не знаеше.
Но твърде много хора искаха да видят тленните им останки и да изразят последна почит.
Габорн завари Йоме все още да оплаква баща си. Телата бяха почистени и положени върху фини одеяла на каменната настилка. Граф Дрийс беше положен в нозете им, почетно място.
Когато Габорн видя мъртвите, раните в сърцето му отново се отвориха. Той отиде до Йоме, седна до нея и хвана ръката ѝ. Пръстите ѝ го стиснаха здраво, сякаш самият ѝ живот зависеше от този допир.
Седеше свела глава. Габорн не знаеше дали е потънала в себе си и се бори с мъката си, или държи лицето си надолу просто за да го скрие, защото сега не беше по-хубава от която и да е друга девойка.
Седяха така почти час, докато войниците на Силвареста минаваха да му отдадат последната си почит. Не малко горди воини мятаха към Габорн неодобрително намръщени погледи, като виждаха колко фамилиарно докосва ръката на Йоме.
Габорн се боеше, че в това отношение Радж Атън бе спечелил малка победа, беше успял да забие клин между две държави, които отдавна бяха приятелски.