Зачуди се дали изобщо би могъл да излекува тази рана.
По ниските хълмове наоколо, на цяла миля околовръст започнаха да припламват лагерни огньове. Един войник дойде с две големи факли и се канеше да постави едната при главите, а другата — при краката на двамата крале, но Бинесман го изпъди.
— Те загинаха, биейки се с огнетъкачи — сгълча го той. — Неуместно е да слагате пламъци толкова близо до тях. Тази нощ има достатъчно звезди, за да се вижда.
Небето наистина бе оживяло със звезди, също както огньовете на становете осветяваха долината.
Габорн си помисли, че отношението на Бинесман към огъня е странно. Може би се боеше от него точно толкова, колкото обичаше земята. Дори сега, в прохладната вечер, той крачеше бос, за да не загуби контакт с извора на своята сила.
Но почти веднага след като факлите бяха отнесени Йоме се напрегна, сякаш всеки мускул по тялото ѝ се сгърчи в спазъм.
Тя мигом скочи, вдигна ръце високо над очите си, загледа се в околните хълмове и извика:
— Идат! Идат! Пазете се!
Габорн се зачуди дали Йоме не е прекалено изтощена от преживяното през последните няколко дни, зачуди се дали не сънува с отворени очи. Защото се взираше странно към края на дърветата по западните хълмове, а очите ѝ блестяха от удивление.
Самият той не виждаше нищо. Но ето че Йоме започна да вика и сграбчи ръката му, сякаш ставаше нещо ужасно и удивително.
Тогава чародеят Бинесман също скочи, дръпна се от телата на двамата крале и завика:
— Стой! Стой! Никой да не е мръднал, че загинахте!
Из целия лагер, на стотици крачки наоколо, хората вдигнаха очи към огъня до тяхната обезумяла принцеса, към викащия магьосник, свъсили вежди в тревога.
А Бинесман хвана Йоме за рамото, придърпа я към себе си и прошепна с доволство:
— Наистина, идат.
И тогава, смътно, много отдалече, Габорн дочу нещо: шума на вятър, тръгнал през дърветата, понесъл се към тях от гората северозападно от замъка. Странен бе този звук, странен и зловещ, надигаше се и спадаше като вълчи вой или като песента на нощния вятър, заиграл в комините на бащиния му зимен дворец. Но имаше и свирепост, и неизбежност в тази песен на вятъра.
Габорн се загледа на запад и сякаш го докосна вледеняващ полъх. Но вятърът беше невидим, движеше се, без да разлюлява клоните или да свежда тревата по пътя си.
Не е вятър, реши Габорн, а звуци от много нежни стъпала, размърдали листа и трева. А от горите, смесени с тази странна песен на вятъра, до ушите му стигнаха смътните звуци на ловни рогове и лаят на кучета, и мъжки викове.
По далечните хълмове, под дърветата заиграха бледи светлини и се появиха хиляди и хиляди ездачи. Сивите светлини светеха смътно. Цветовете на ливреите на конниците бяха размазани… сякаш Габорн гледаше през опушено стъкло.
Все пак успя да отличи подробности от тяхното облекло и гербове: древни владетели на Хиърдън яздеха конете си, с тях бяха дамите им, с тях бяха кучетата им, слугите и щитоносците, всички облечени като за велик лов, понесли копия за глигани. И не само благородници яздеха с тях, защото Габорн видя и прости хора, и деца в тази свита, безумци и глупци, схолари и изкуфели старци, и мечтатели, девици и дами, и дрипави селяци, пажове и ковачи, тъкачи и коняри, и магьосници — цял народ, тръгнал като на веселба.
Странният вой сред горите се оказа призрачен смях, защото всички те се смееха весело, като на празненство.
Духовете на Дънуд спряха конете си малко под дърветата на западните хълмове и останаха така, взрени с очакване към Габорн и Йоме.
Габорн разпозна някои от тях: капитан Дероу и капитан Олт, Роуан и други мъже и жени от замък Силвареста, повечето от които останаха безименни за него.
А в челото им яздеше един велик крал, когото Габорн позна веднага по герба, защото на своя златен щит той носеше древния знак на зеления рицар.
Ерден Геборен.
Десетки и десетки други лордове и знатни дами, и селяци яздеха с него или го следваха — огромна орда, покрила хълмове и долини.
Призрачният крал вдигна ловния си рог и го наду.
Дълбокият му зов отекна над хълмовете и накара всички, които все още говореха в стана на смъртните, да замлъкнат. После кралят изсвири още два къси скръбни сигнала.
Беше същият зов, който крал Силвареста бе изсвирил предната година в началото на своя лов — покана към всички участници да яхнат конете си.
Лъхна студен вятър, мраз, който проникна чак до костите на Габорн, толкова силен и страшен беше. Страхът така го стисна за гърлото, че не посмя да примигне или да помръдне. Чувстваше, че дори само едно мускулче да трепне по тялото му, това ще го убие. Затова остана скован и замръзнал, докато не си спомни бащините си думи: „Никой принц на Мистария не трябва да се бои от духовете на Дънуд.“
Погледна с крайчеца на окото си и видя как духът на крал Силвареста се надигна от тялото, положено на траурната платформа. Силвареста се приведе в кръста, изправи гръб и с копнеж се загледа през полята към хората от великия лов.
После се пресегна и разтърси крал Ордън за раменете, сякаш го вдигаше от дълбока дрямка, за да се събуди и той.
Кралете станаха заедно и като че ли се провикнаха над долината. Макар устните им да не помръднаха, изрекоха някакви думи, които Габорн чу добре, нищо че над низините проехтя странен стон.
Отвъд долината последва бързият отговор. Две дами подкараха пред далечното множество и излязоха на петдесетина крачки пред горите, всяка повела по един оседлан кон.
Габорн ги позна. Едната жена беше кралица Венета Силвареста, а другата — собствената му майка.
Усмихваха се лъчезарно и като че ли си говореха, без да ги е грижа за нищо на света. Величествени. Щастливи.
Крал Силвареста и крал Ордън се хванаха за ръце и тръгнаха безгрижно през полето като на младини. Силвареста, изглежда, разправяше някаква дълга шега, а Ордън се смееше от сърце и клатеше глава. Вятърът превръщаше гласовете им в странно птиче чуруликане и думите се изплъзнаха на Габорн.
А се движеха тези призраци с измамна бързина, като сърни, подскачащи през тревата. Само след няколко стъпки стигнаха до жените си и ги целунаха за поздрав, след което яхнаха жребците си.
Наоколо по полята се надигнаха още рицари, за да се включат в лова. Мъже от падналия замък. Бащата на Шемоаз се появи от подножието на един вековен дъб и забърза през полетата към голямото множество.
Когато рицарите и кралете се включиха във великия лов, всички духове зад тях обърнаха конете си и поеха назад към недрата на Дънуд. Разнесе се далечен лай на кучета, смътен смях и ловни викове, излизащи от устата на различните лордове, а над всичко това звучеше рогът на Ерден Геборен.
От гърба на коня си бащата на Габорн се загледа над долината, сякаш видял за първи път живите рицари, вдигнали стан сред полята. За един кратък миг устата му зяпна от отчаяние, все едно че си спомни нещата от тленния си живот, или сякаш току-що си бе припомнил някой тревожен сън. После очите му се проясниха и той се усмихна широко. Светът на смъртните повече не го засягаше.
Обърна коня си, препусна навътре в леса и изчезна.
„Отиде си завинаги — разбра Габорн. — Докато не се присъединя и аз един ден към него.“
В този миг той усети, че плаче, но не от болка или от радост, а от удивление. Предната година, когато двамата с баща му бяха на бивак по време на лова в Дънуд, баща му беше казал, че кралете на Мистария и Хиърдън не трябва да се боят от духовете на Дънуд. Сега Габорн разбра защо.
Ние сме духовете на Дънуд, разбра той.
Но докато голямата орда обръщаше и започваше да изчезва в леса, един конник остана. Ерден Геборен дълго се взира в Габорн с пронизващите си очи, след което пришпори коня си напред.
„Той ме вижда. Вижда ме!“ — осъзна Габорн и сърцето му заблъска в гърдите от ужас, защото всеки знаеше, че да привлечеш погледа на един дух носи сигурна смърт.