— Как? Кога? Искам да кажа… аз съм под клетва пред дома Ордън.
— Тогава ви освобождавам от всичките ви клетви, сър Боренсон — каза Габорн, — докато не изпълните своя Акт на покаяние. Ще станете свободен рицар и ще отговаряте само пред себе си, ако пожелаете.
— Ако пожелая?
Като че ли премисляше. Щеше да му се наложи да премине през враждебни страни, да се изправя пред неизброими опасности в някаква безплодна надежда да намери една легенда. Такова деяние можеше да отнеме цял човешки живот. Или повече. Времето за човек с дарове на метаболизъм можеше да изтече бързо.
Боренсон погледна към Мирима. Ако приемеше наказанието на Йоме, трябваше да я остави. Можеше никога вече да не я види. Лицето на Мирима беше пребледняло и сковано от страх, но тя кимна — едва-едва.
— Приемам вашата присъда — отвърна колебливо Боренсон и стана.
Вече не носеше ливреята на дома Ордън, поради което не му се наложи да я съблича. Но взе щита си и сряза връзките зад дървото, за да се смъкне коженото покривало с изрисувания образ на зеления рицар. Под коженото покритие щитът беше само една стегната в дървена рамка плоска стомана.
— Кога заминаваш? — попита Габорн и потупа Боренсон по гърба.
Боренсон сви рамене и се озърна към Мирима.
— Две седмици, най-много четири. Преди снегът да затрупа планините.
„За да му остане време за женитба“, осъзна Йоме.
Тя видя пресметливия поглед в очите на Габорн и разбра, че и на него му се иска да тръгне с Боренсон.
Само че задълженията му щяха да го задържат тук, в Севера.
На разсъмване Габорн приготви фургон, който да превози телата на кралете до замък Силвареста. Там Силвареста щеше да бъде погребан, а бащата на Габорн щяха да го балсамират и да го изпратят в родната Мистария.
Заедно с телата Габорн скришом натовари и десет големи сандъка със силари, покрити с пръст от градините на имението Бредсфор.
Габорн лично надзираваше цялата работа. Лагерът се бе оживил още на разсъмване, хиляди воини вдигаха шатрите си за тръгване, докато други все още прииждаха от покрайнините на Хиърдън.
Когато Габорн приключи с товаренето на телата и провери колелетата и дъното на фургона, за да се увери, че ще издържи тежкия товар, стана и видя, че до него се е струпала малка тълпа. Местни хора, които бяха живели тук, в Лонгмът.
— Идем да ви помолим — каза един грубоват селяк, — ако речете, да ни вземете даровете.
— Защо идвате при мен? — попита Габорн.
— Че то, таквоз, нали сте ни кралят — проговори един младеж от тълпата.
— Имате злато — каза селянинът. — Можете да ни платите. Не щем много, само колкото да си храним челядта, да изкараме някак зимата. Аз съм як човек. Работил съм цял живот. Мога да ви продам мускула си. А синът ми ей там — не е бил болен и един ден. Можете да използвате и него.
Габорн тъжно поклати глава.
— Ще има достатъчно злато за всички ви и без да продавате даровете си. — Заговори високо, за да го чуят всички в тълпата. — Ще ми трябват хора да възстановят тази крепост. Ще платя добре за труда ви. Доведете си семействата за зимата и се настанете в постройките, които са още здрави. Всеки от вас ще получи месо и хляб за себе си и за семейството си. — Помисли да им обещае и още — жълъди и гъби, сърни и глигани, всички плодове на леса и на полята. — Можете да работите по няколко дни за мен, а други — за себе си, за да си вдигнете домове. Няма да купя дарове от човек в нужда.
— Ами останалите, които искаме да се биете за нас? — попита един по-стар човек. — Аз семейство нямам. Твърде стар съм, за да размахвам боен чук. Но можете да ми вземете ума. Още е остър като бръснач. Ще се бия с вас както мога.
Габорн огледа тълпата. Това беше единственият човек, от когото можеше с желание да вземе дарове, човек, който разбираше, че са във война и че в такова тежко време да отдаде себе си е сериозна и необходима жертва. Сега Габорн не искаше никакви дарове, мислеше да почака преди да ги вземе до пролетта или в някой още по-далечен бъдещ ден. Но пък знаеше, че Радж Атън все още не е далече и все още би могъл да изпрати убийци. Тези хора имаха нужда от владетел, а Габорн се нуждаеше от тяхната помощ.
— Кои от вас изпитват същото като този човек? — попита той.
Петдесетимата мъже и жени извикаха като един:
— Аз!
Същия ден Габорн и Йоме тръгнаха с петстотин лордове и рицари към замък Силвареста, яхнали подсилени коне. При всяко село и градче забавяха, за да могат херолдите да възвестят появата им: Земния крал, Габорн Вал Ордън, и неговата бъдеща невяста, Йоме Силвареста. Междувременно вестта за възшествието на Земен крал беше огласена по всички пътища в Хиърдън и се разнасяше освен това и в съседните държави, Флийдс и Южен Кроудън.
А пред краля и кралицата яздеше чародеят Бинесман, с дъбова клонка в ръка.
Във всяко селце децата зяпваха с възхита и се ухилваха на Габорн, младия крал. Дървените статуи и ликове на Земния крал красяха всички врати и прозорци на всяка къща, а лицата на децата грееха от радост, защото този ден бележеше не само поражението на Радж Атън. Това беше първият ден на Хостенфест и най-после, след 1629 години, по земята стъпваше нов Земен крал, който можеше да благослови своя народ като древния крал.
А докато децата поздравяваха Габорн с възторг и радост, по-възрастните по-скоро му махаха с насълзени лица. Защото някои от тях разбираха каква лоша поличба е това, че Земен крал отново върви по земята. Чакаха ги трудни времена, по-трудни от всичко, което бяха преживели досега.
Докато Габорн минаваше покрай един хан, ханджията отиде до статуята до вратата, откъсна красиво сплетения венец от дъбови клонки и го даде на Габорн да го носи. След това, в израз на преклонение, при всеки дом хората смъкваха венците от статуите и ликовете при вратите си и ги хвърляха в нозете на Габорн заедно с дъхави цветя.
И макар хората да не можеха да разберат значението на това, което правеше той, докато Габорн минаваше покрай всеки беден дом, все се спираше да погледне в лицето било на някой плещест селяк, било на неговата жена и деца, взираше се през тях някъде надалече, сякаш погледът му проникваше в душите им и отвъд тях. После той се усмихваше загадъчно, вдигаше лявата си ръка за благослов и извикваше:
— Избирам теб. Избирам теб. Избирам всеки от вас — за Земята. Нека Земята те крие. Нека Земята те цери. Нека Земята те направи свой!
И докато го казваше, стенеше вътрешно, защото не можеше да понесе мисълта, че някой от тях ще бъде изгубен. Така той започна да събира семената на човечеството, избирайки си цял народ.
Малката войска не бе изминала и двайсет мили, когато воините започнаха да забелязват, че всяко дъбово дърво в гората като че ли е отронило листата си през нощта, защото със сигурност листата все още си бяха по дърветата, когато минаха оттук предната вечер.
Когато подхвърлиха това на чародея, Бинесман каза:
— Това дъбовете го правят в почит към новия си крал. — И те се увериха, че е самата истина. Всеки дъб в Дънуд беше изронил листата си за една нощ.
Но по същия този път Габорн видя нещо, което му се стори още по-голямо чудо. Защото докато яздеше, от горите излезе един човек, яхнал грамаден имперски боен кон и облечен в халат от златиста коприна. Дебел мъж, стар и с тъмна кожа. Той хвърли на земята една украсена със скъпоценни камъни кама и Габорн позна съветника на Радж Атън от Седемте стоящи камъка.
— Слава на Краля на Земята — каза с груб акцент мъжът, събра длани под брадичката си и сведе глава.
— Познавам лицето ти — каза Габорн.
— Животът ми е свършен. Ако искате, вземете го — каза съветникът. — Или, ако пожелаете, ще ви служа. Името ми е Джюрийм.
Габорн за миг се вгледа в лицето му.
— Дълго време слугите на Огъня са ви заслепявали. Как мога да ви се доверя?
— Бях роб, син на роб — отвърна Джюрийм. — Баща ми вярваше, че един добър слуга е най-добрият човек от всички и че един добър слуга трябва да може да предвижда нуждите на своя господар. Ако вече не сте го направили, приканвам ви, пратете вестоносци до Индопал, да известят, че Земен крал се е въздигнал в Хиърдън и че Радж Атън бяга пред него. Известете също хората, че Радж Атън се бие със силите на Земята в усилието си да съкруши кралствата на Роуфхейвън.