— В Оруин двеста хиляди бойци са наложили обсада на столицата — продължи той. — Имат заповед само да държат столицата под обсада, да задържат бранителите ѝ, за да не дойде оттам никаква помощ за Хиърдън. В родната ви Мистария до този момент трябва да са паднали три от южните ви замъци. Ще ви кажа имената на лордовете, които държат тези укрепления. Убеден съм, че Радж Атън няма да се върне у дома, а ще избяга в някоя от тези крепости, за да може да започне скоро настъпление. Ще ви кажа също замъците, където Радж Атън е скрил своите Посветители, и ще ви дам имената и описанията на неговите най-важни вектори. Каквото и да пожелае милорд, ще ви го дам. Защото и аз вече ще служа на Земята.
Той помълча, после добави:
— Велика е битката, която спечелихте, милорд, но уверявам ви, тя е само началото.
Габорн се зачуди.
— Значи смяташ, че ако всея раздор в родните му земи, Радж Атън ще се принуди да се оттегли?
Джюрийм поклати глава.
— Много се опасявам, че няма да се оттегли, но такива новини ще го отвлекат. Мисля си, о, Велика светлина, че мога поне с малко да ви помогна да спечелите тази война, стига да ми позволите. Предлагам ви се като добър слуга.
— Животът си е ваш — каза Габорн. — Аз роби не държа, макар че приемам службата ви.
Дълго време през този ден двамата яздеха заедно и обсъждаха войната.
Напред бяха отишли конници да обявят за краля и кралицата и след като крал Силвареста беше положен в гробницата до жена си, се вдигна голям пир.
Късно през нощта до замъка след тежка езда пристигнаха десет хиляди рицари, все войници от Оруин. Дебелият стар крал Оруин яздеше начело.
Оруин се разрида, като видя Габорн, и коленичи.
— Благодаря ви — рече той хлипайки.
— Какво съм направил, че да заслужа такива благодарности? — удиви се Габорн.
— До вчера вечерта замъците ми бяха обкръжени от двеста хиляди бойци на Радж Атън и мислех, че всичко е загубено. Но по ваша команда ни дойде помощ.
Габорн не искаше да чуе останалото — как духовете са се спуснали от Дънуд и какво са направили. Но трябваше да го узнае.
— И всички хора на Радж Атън са избити?
— Всички до един, които са се виждали от горите — ликуващо каза Оруин.
При тази вест мнозина във Великата зала вдигнаха възгласи, но Габорн ги накара да замълчат.
— Няма триумф в смъртта на тези мъже — промълви Габорн. — С тяхната смърт нашата сила е смалена. Ще ни трябват такива хора в тъмното време, което иде.
Тази нощ Габорн не можа да заспи. Отиде в градината на Бинесман. Дърветата и тревите се бяха превърнали в пепел. Но под себе си той долови живот — семена и корени вече бяха започнали да се пробуждат. Макар пожарът да беше изпепелил градината, напролет тя отново щеше да загъмжи от живот.
По равнините на Флийдс, далеч от границите на Дънуд, войските на Радж Атън бързаха на юг цял ден, преди да стигнат до останките от армията на Виштимну, спрели на бивак край един скалист връх.
Владетелите на кланове на Флийдс бяха разбрали, че армията се движи през пустите земи, бяха се уплашили, че е дошла да нападне твърдината при Тор Билиъс, и затова бяха обкръжили войската и бяха унищожили около осемдесет хиляди души.
Радж Атън проби вражеските линии и щом се появи пред клановете, ги прикани да му служат. Същия ден към армията му се присъединиха трийсет хиляди души, макар че много други продължиха да воюват срещу него.
Главният сред тия, дето воюваха, беше великият Върховен крал Конел с доблестните си воини, които извършваха набег след набег срещу Вълчия господар, докато всички рицарски пики не се изпотрошиха и щитовете не се изпочукаха.
Конел обаче продължи да се бие с брадва и кама.
По залез-слънце Радж Атън даде Конел на своите главанаци гиганти да го изядат жив.
После Радж Атън дълго стоя, загледан в остатъците от армията си и дълбоко замислен. Накрая се обърна на север, сякаш разкъсван от нерешителност.
Някои твърдят, че сипел проклятия под нос и че треперел, обземан ту от гняв, ту от страх. Други разправят, че просто си стоял умислен. С толкова много мъже зад гърба си сигурно се е чувствал силно изкушен да се върне в Хиърдън, веднага да удари Земния крал и да приключи.
Накрая Радж Атън обърна гръб на Хиърдън и препусна към планините.
Три нощи след падането на Лонгмът Габорн и Йоме се ожениха в замък Силвареста.
Церемонията беше голяма, защото се събраха хиляди лордове от близките държави. Йоме не носеше було и макар Габорн да беше доволен, че красотата ѝ се е върнала, не го показа. Предаността му не се беше разколебала, когато тя погрозня, та какво оставаше за сега?
През първата брачна нощ Габорн спази обещанието си. Доказа, че в леглото не е благородник, или поне не повече благородник, отколкото тя искаше да бъде.
Същата нощ, след като се любиха, Йоме дълго лежа, сложила нежно ръка на корема си. Чудеше се какво ли дете е заченала.
Защото знаеше, че е заченала. Земната сила у Габорн вече растеше толкова силно, че не беше възможно той да посади семе и то да не хване корен.
Боренсон и Мирима се ожениха същия ден, много по-скромно — предпочетоха венчавката на бедняшка двойка.
На следващата нощ сърпът на месечината изгря над източните хълмове. На бледата му светлина Габорн, Боренсон и петдесет свободни рицари яхнаха конете и препуснаха през Дънуд, стиснали пики, да ловят хали.
Мъжете бяха освирепели, жадуваха този лов и всичко обещаваше, че той ще остане паметен.
Бинесман отиде с тях, защото каза, че дълбоко под Дънуд имало богати почви, почви, които някога ги копаели мътните, почви, които носели магия от дълбоката земя, които щели да дадат магически свойства на оръжията, които ковачите на Земния крал щяха да изковат през зимата.
Каквото и да се случи на този велик лов, малко се разчу след това. Но Земния крал, неговият магьосник и някои от рицарите се върнаха скоро след съмване три дни по-късно, на последния и най-голям ден на Хостенфест, деня на големия пир.
За голямо нещастие, в мините на мътните те бяха намерили повече хали, отколкото очакваха — двайсет и седем малки халички с тяхната хала магесница.
Четиридесет и един храбри рицари загинаха в тази битка.
Боренсон лично уби халата магесница в бърлогата ѝ и донесе със себе си трофей — влачеше зад жребеца си огромната глава на чудовището.
Остави покритата със сбръчкана сива кожа глава на моравата пред замъка да я видят всички. Беше почти шест стъпки дълга, четири стъпки висока и някак яйцевидна на форма. Много приличаше на мравча глава или на главата на някое насекомо, макар да нямаше нито очи, нито нещо като нос. Единствените ѝ сетивни органи бяха кичурчетата пипалца, които висяха като сиви червеи от тила ѝ в жалко подобие на коса, както и под устата ѝ.
Няколкото реда кристални зъби в огромната ѝ паст направиха голямо впечатление на селяните и децата, много от които се бояха да пипнат вкочанените ѝ устни. Хилядите зъби в тази паст бяха подредени в седем реда, като на акула, но всеки остър зъб беше чист и корав като кварц. Също като костите на черепа отзад.
Селяните се стичаха с хиляди да видят главата на чудовището. Децата врещяха от възторг, че могат да пипнат главата, и не една девица я зяпваше и се кикотеше, но по-старите само гледаха дълго и умислено.
Това беше първата хала магесница, намерена в Дънуд от цели хиляда и седемстотин години, и много от тези, които присъстваха, вярваха, че ще е последната, която ще видят в живота си.
Но грешаха. Защото не беше последната.
Беше само първата.