Не забеляза никакви белези от наемни убийци.
От другата страна на реката калдъръмът свършваше и почваше черен път, който лъкатушеше на запад. Друг път се отбиваше на север и се събираше с първия в горите, пълни с див зюмбюл. Толкова късно зюмбюлите вече не цъфтяха. Само тук-там се мяркаха повехнали стръкове, опърпани и посърнали до виолетово. Габорн свърна по Пътя на зюмбюлите и остави коня да препусне. Беше от подсилените жребци, имаше руни на метаболизъм, на мускул, на гъвкавост и на ум, жигосани на шията му, които му даваха скорост за три коня, сила и грация на два, и ум — на четири. По порода жребецът беше ловен кон — изпълнено с жив дух животно, отглеждано, за да тича и да прескача препятствията през горските пътеки. Животно като него не беше създадено, за да почива в конюшните на Банисфер и да тлъстее от зоб.
Дните се мъчеше да не изостава на своето бяло муле — зло животно, което гледаше да ухапе жребеца на Габорн при всяка удала му се възможност — но скоро изостана.
След това стана нещо странно: Габорн яздеше през полята, където покрай реката стърчаха купи сено. Полята бяха съвсем опустели в разгара на дневния зной.
Но когато се изкачи на един малък хълм, на три мили извън Банисфер, изведнъж се озова пред ниска, пушлива мъгла — беше се прилепила към земята и обгръщаше със сивия си воал по-далечните купи.
Гледката наистина беше странна — мъгла, вдигнала се посред ясен слънчев ден, рано следобед. Над нея се издигаха дъбове и купи сено. Изглеждаше някак безцветна и прекалено синкава. Никога не беше виждал подобно нещо.
Габорн спря. Конят изцвили, и той изнервен от гледката. После Габорн навлезе бавно в пушливата синкава стена и задуши.
Долови във въздуха някаква необичайна миризма, нещо много трудно да го определи човек. Габорн притежаваше само два дара на мирис и сега съжали, че няма повече. „Сяра — помисли си. — Може би наблизо има горещи извори и мъглата се вдига от тях.“
Пришпори коня си през полята още на половин миля. Мъглата ставаше все по-гъста и по-гъста, слънцето се превърна в немощно жълтеникаво око, надничащо през синкавите валма. От клоните на самотните дъбове заграчиха врани.
Една миля по-нататък Габорн видя през мъглата очертанията на малка сива къща. Пред нея някаква млада жена с провиснала, жълта като слама коса сечеше дърва. Тя се изправи и погледна към него. Отдалече кожата ѝ му заприлича на грубо платно, чертите ѝ бяха като на скелет, а очите ѝ — жълти и болнави. Явно беше една от сестрите, дали красотата си на Мирима.
Той пришпори коня и извика младата жена.
Тя ахна и вдигна ръка да прикрие лицето си.
Габорн спря до нея и я погледна с жалост.
— Не е нужно да се криеш. Човек, който смалява себе си, за да въздигне друг, заслужава почит. Грозното лице често крие добро сърце.
— Мирима е вътре — промълви смутено момичето и се скри в къщата. Боренсон бързо излезе навън с хваналата го под ръка Мирима.
— Какъв хубав есенен ден — усмихна се Габорн на Боренсон. — Мирише ми на напечени от слънцето и разлюлени от вятъра житни нивя, на есенни листа и на… коварство.
Боренсон зяпна озадачено мъглата.
— Мислех, че се заоблачава — рече той. — Представа нямах… — Нямаше как да е забелязал мъглата през прозорците от животински ципи на къщата. Подуши. Боренсон имаше четири дара на мирис. Обонянието му беше много по-остро от това на Габорн. — Гиганти. Главанаци. — Обърна се към Мирима. — Имате ли много главанаци наоколо?
— Не — изненадана отвърна тя. — Никога не съм виждала.
— Е, аз ги надушвам. Доста са — каза Боренсон.
Погледна Габорн в очите. И двамата разбираха, че става нещо много необичайно. Габорн беше дошъл няколко часа преди уговорения.
— В града са влезли убийци — прошепна Габорн. — От Мъятин. Поне десетима яздят към замъка Силвареста, но по пътя си насам не видях нито един.
— Ще го проуча това — каза Боренсон. — Като нищо някой може да готви капан за баща ти. Свитата му ще мине утре през града.
— Няма ли да е по-безопасно да съм с теб? — попита Габорн.
Боренсон помисли и кимна. Доведе коня си иззад къщата точно когато Дни най-сетне излезе от гъстата мъгла и спря мулето до тях.
— Ще се върнем скоро — каза Габорн на Мирима, после пришпори жребеца си през ливадите зад малката им къщичка. Притесни се, че ще я остави сама с великаните, бродещи наоколо. Но все пак двамата с Боренсон ги чакаше сериозна опасност.
Откъм север повя хладен вятър и разнесе мъглата. Двамата поеха натам през зелените треви. Реката се виеше на запад и двамата скоро се озоваха при брега на Дуиндъл и продължиха по тесния черен път покрай купи сено.
Покрай реката неестествената мъгла се сгъсти и се извиси като огромен облак. Притъмня. Стана толкова тъмно, че лястовиците над водите изчезнаха, а наместо тях се появиха няколко прилепа, подгонили насекоми в сивотата. От храсталаците като зелени искри полетяха рояци светулки. Тревата покрай реката беше гъста и тучна, но ниско окосена.
В цялата околност селяните събираха сено. Купите се издигаха покрай реката като грамадни морски скали и всеки път, щом Габорн зърнеше някоя, се чудеше дали ще е някой крачещ към него гигант, или някой от тях не се крие зад сеното.
Сега вече и той надушваше гигантите. Мазната им, немита козина миришеше горчиво, потискаща беше и вонята на пот и на мръсотия. Плесен и лишеи вирееха по дълголетната им плът.
Допреди сто и петдесет години никой в целия Роуфхейвън нито бе чувал, нито виждал гиганти главанаци. След това една зима откъм северните ледове бе дошло едно племе от четиристотин огромни същества, всички покрити с белези от боеве и наплашени. Мнозина от тях бяха с рани.
Главанаците не можеха да говорят добре човешка реч и така и не можаха добре да обяснят що за страховити същества са ги прогонили през ледовете. Но с помощта на няколко жеста и изричани по непривичен начин команди все пак се бяха научили донякъде да работят редом с хората — да търкалят и къртят канари в кариерите или да секат за горяните дървета. Богатите владетели на Индопал скоро започнаха да наемат гиганти главанаци, така че след време повечето от тях се изнесоха на юг.
Но главанаците бяха изключителни в едно занятие — войната.
Габорн и Боренсон стигнаха при една малка ферма на билото на един хълм. Прозорците бяха тъмни. От комина не излизаше дим. На прага лежеше убитият селянин, с изпъната напред ръка. Главата му лежеше в прахта малко пред него все едно че се беше протегнал да я задържи, когато се е изтъркаляла. Във въздуха витаеше тежката, леко кисела миризма на кръв.
Боренсон изруга и продължи напред. Мъглата пред тях стана още по-гъста. И по-тежка.
В зелената трева видяха човешки следи. Тревата под тях беше почерняла и мъртва. Габорн никога не беше виждал такова нещо.
— Огнетъкачи — каза Боренсон. — Силни са… толкова, че се превръщат в огън. Петима са.
Огнетъкачи, разбира се, имаше в Мистария — чародеи, способни да затоплят една стая или да накарат суров пън да лумне в буйни пламъци, но не чак толкова силни, че земята, по която стъпват, да почернее. Чак толкова — не.
Такива същества имаше само в легендите — толкова могъщи магьосници, че можели да изтръгват тайни от човешките души и да извикват страховити твари от долния свят.
Сърцето на Габорн заблъска в гърдите и той погледна Боренсон. На лицето на телохранителя се бе изписала тревога. Толкова силни огнетъкачи никога не беше имало в северните кралства, нито пък толкова много гиганти главанаци. Възможно беше да са дошли единствено от юга. Габорн отново подуши въздуха. Тази мъгла… тази странна мъгла, тънко прикрит дим? Вдигнат от огнетъкачите? Колко ли голяма войска криеше тази мъгла?
„Значи нашите шпиони са сгрешили — даде си сметка Габорн. — Нахлуването на Радж Атън няма да чака до пролетта.“