Всъщност беше без значение накъде ще настъпи следващия път Вълчия господар. В предстоящите войни Габорн знаеше, че няма да му е по силите да защити народа си в Мистария. Трябваше му тази страна.
Хиърдън не беше виждал голяма война през последните четиристотин години и яките кули на кралството си стояха непокътнати. Дори крепостта на Долни Тор Ингел, разположена сред скалните стръмнини, можеше да се брани по-добре от повечето владения на Габорн в Мистария. Хиърдън беше нужен на Габорн. Нужна му беше ръката на Йоме.
Нещо повече: макар да не смееше да го признае пред никого, нещо дълбоко в него му подсказваше, че му е нужна и самата Йоме. Нещо странно и властно го привличаше тук, против здравия разум. Сякаш някакви невидими огнени нишки се бяха свързали със сърцето и ума му. Тези нишки като че ли го притегляха към Йоме. Вече цяла година той се бореше с порива да поиска ръката ѝ, докато не се увери, че не може повече да се съпротивлява.
Мирима отново го изгледа с удивителната си прямота. После се засмя непринудено.
— Не. Йоме няма да ви вземе.
В отговора ѝ липсваше колебание. Каза го простичко, сякаш с пълното съзнание, че това е истината. После се усмихна съблазнително. „Но аз те искам“, говореше усмивката ѝ.
— Изглеждаш много сигурна. — Габорн се постара да го каже небрежно. — Да не би да е заради дрехите ми? Всъщност донесъл съм си по-подходящо облекло.
— Вие може да сте от най-могъщото кралство в Роуфхейвън, но… как да се изразя? Политиката ви буди подозрение.
Учтив начин да го обвинят в неморалност. Габорн се беше опасявал от подобно обвинение.
— Затова, че баща ми е прагматик ли?
— Някой го смятат за прагматичен, други мислят, че е… твърде користен.
Габорн се ухили.
— Крал Силвареста го смята за прагматичен… но дъщеря му смята, че баща ми е алчен? Тя ли го каза?
Мирима се усмихна и кимна дискретно.
— Чувала съм слухове, че е споменавала нещо такова на зимния пир.
Габорн често се беше удивлявал колко много знаят или долавят хората от простолюдието за ставащото в кралските дворове и за делата на знатните. Неща, за които той често бе смятал, че са дворцови тайни, открито се обсъждаха в някой хан, отстоящ на сто левги от столицата. Мирима изглеждаше сигурна в източниците си.
— Значи тя ще отхвърли предложението ми заради баща ми?
— В Хиърдън отдавна се говори, че принц Ордън е „досущ като баща си“.
— Досущ като баща си? — повтори Габорн. Цитат от принцеса Силвареста ли беше това? Изречен може би за да потуши всякакви слухове за възможна партия. Вярно беше, че Габорн бе наследил външността на баща си. Но Габорн не беше копие на баща си. Баща му, нещо в което Габорн бе убеден, също не беше толкова „користен“, колкото го обвиняваше Йоме.
Мирима прояви добро възпитание, като не каза нищо повече. Издърпа мълчаливо ръката си от неговата.
— Тя ще се омъжи за мен — каза Габорн. Чувстваше се убеден, че ще склони Йоме.
Мирима вдигна вежда.
— Защо си мислите така? Защото ще е практично да се съюзи с най-заможното кралство на Роуфхейвън ли? — Смехът ѝ прозвуча мелодично и насмешливо. При нормални обстоятелства, ако някой селянин се отнесеше с такъв присмех към него, Габорн щеше да настръхне. Сега, без да иска, се засмя с нея.
Мирима се подсмихна подканящо.
— Може би, милорд, когато напуснете Хиърдън, няма да си тръгнете с празни ръце.
Последна покана. „Принцеса Силвареста няма да ви вземе, но аз бих могла.“
— Би било глупаво човек да се откаже от гонитбата преди ловът да е започнал, не мислиш ли? — каза Габорн. — В Къщата на Разбирането, в Стаята на Сърцето, учителят край камината Айбърмарл често казваше: „Глупците се определят по това, което са. Умните хора се определят по това, което ще бъдат.“
Мирима отвърна:
— В такъв случай боя се, мой прагматичен принце, че ще си умрете стар и самотен, заблуден с вярата си, че някой ден ще се ожените за Йоме Силвареста. Лек ден.
Обърна се да си тръгне, но Габорн не можеше да я остави току-така. В Стаята на Сърцето той беше научил и че понякога е най-добре да действаш по импулс, че онази част от ума, която сънува, често може да ни проговаря, карайки ни да постъпваме по начини, които не разбираме. Когато Габорн ѝ беше казал, че според него ще стои добре в двора, го беше помислил сериозно. Искаше я в дворцовата си свита — не в тази на Йоме, нито като любовница дори. Но беше усетил интуитивно, че ще му бъде съюзник. Не беше ли го нарекла тя „милорд“? Можеше най-спокойно да го нарече „ваше височество“. Не, тя също се чувстваше свързана с него.
— Почакайте, милейди — каза Габорн. Мирима отново се обърна. Беше усетила тона му. С думата „милейди“ се бе постарал да изрази правото си над нея. Разбираше какво очаква той: пълна всеотдайност. Живота ѝ. Като Владетел на руни, Габорн се бе издигнал до способността да изисква това от васалите си, но сега все пак изпитваше колебливост да го иска от тази чужда жена.
— Да, милорд?
— У дома — каза принц Ордън, — вие имате две грозни сестри, за които да се грижите, нали? И един лишен от разум брат.
— Схватлив сте, милорд — отвърна Мирима. — Но лишената от разум е майка ми, не е брат.
Лицето ѝ се сви болезнено. Бремето, което понасяше, беше тежко. Ужасна цена за една магия. Достатъчно трудно бе да вземеш дар на мускул или на ум, или на обаяние от друг, за да поемеш финансовите отговорности за този човек. Но още по-болезнено беше, когато този човек е твой приятел или роднина. Семейството на Мирима сигурно бе живяло в ужасна бедност, в безнадеждна бедност, за да се почувстват принудени да опитат това — да одарят една жена с хубостта на три, с ума на две и да потърсят да я омъжат за някой богат, който да ги спаси от отчаянието.
— Как успяхте да намерите толкова пари за силарите? — попита Габорн.
Силарите. Магическите железа, които можеха да изсмукват качествата на един човек и да ги вложат в друг, бяха неописуемо скъпи.
— Майка ми имаше малко наследство… и се трудехме, и четирите — отвърна Мирима. Гласът ѝ се беше стегнал. Сигурно преди седмица или две, когато бе придобила новата си красота, щеше да захлипа, щом заговореше за това.
— Продавала си цветя като дете? — попита Габорн.
Мирима се усмихна.
— Ливадата зад къщата ни не предлагаше почти нищо друго, с което да се издържаме.
Габорн посегна към кесията си и извади една златна монета. На едната ѝ страна бе всечена главата на крал Силвареста; другата показваше Седемте стоящи камъка на Дънуд, които крепели земята според легендата. Тукашните пари му бяха непознати, но знаеше, че монетата е достатъчно голяма, за да изхрани за няколко месеца малкото ѝ семейство. Взе ръката ѝ и пъхна монетата в шепата ѝ.
— Но… с нищо не съм заслужила това — промълви тя и го погледна в очите. Сигурно се боеше от неприлично предложение. Някои лордове си взимаха метреси. Габорн никога нямаше да го направи.
— Разбира се, че я заслужи. Усмихна се, и с това огря сърцето ми. Моля те, приеми този дар. Някой ден ще намериш своя богат търговец — каза Габорн, — и от всички блага, които той може да намери по пазарищата на Банисфер, подозирам, че ти ще си най-скъпото.
Тя задържа монетата с благоговение. Хората никога не очакваха толкова млад човек като Габорн да говори така изящно, но то лесно се получаваше след годините упражняване в Глас. Взря се в очите му с почит, сякаш го виждаше за първи път.
— Благодаря ви, принц Ордън. Може би… Сега ще ви кажа, че ако Йоме наистина ви приеме, ще похваля решението ѝ.
Обърна се и бавно пое сред тълпата, а Габорн продължи да се взира в изящната ѝ шия, в облаците на роклята ѝ, в горящите пламъци на шала ѝ.
Боренсон се приближи, потупа го по рамото и се изкиска: