— Е, милорд, на такъв сладкиш трудно ще устои човек.
— Мда, хубава е… общо взето — прошепна Габорн.
— Забавно беше да се гледа. Тя просто застана зад вас и ви огледа като мръвка на касапски тезгях. Пет минути изчака… — Боренсон вдигна ръка с разперени пръсти — изчака да я забележите! Но вие… заслепен от слънцето торбалан! Залисали сте се по някакви красиви съдинки! Как можахте да не я видите? Да я пренебрегнете? Ахх! — Боренсон сви театрално рамене.
— Не исках да те обидя — каза Габорн.
Въпреки че Боренсон беше личният му телохранител и поради това трябваше непрекъснато да си отваря очите за убийци, истината си беше, че едрият мъж бе доста похотлив. Не можеше да мине по улицата, без да подсвирне подир всяка по-закръглена жена, която подмине. И ако не беше излизал по пачаври поне веднъж в седмицата, бе готов да закачи дори жена, кльощава като клечка. Съгвардейците му се шегуваха понякога, че никой убиец, скрит между женски гърди, няма да остане незабелязан от него.
— О, не съм обиден — отвърна Боренсон. — Озадачен може би. Объркан. Как можахте да не я видите? Трябваше да я подушите поне!
— Да, много хубаво мирише. Държи си роклята в ракла, постлана с розови цветчета.
Боренсон завъртя очи към небето и изстена. Лицето му бе почервеняло, а в очите му се долавяше някаква странна напрегнатост и възбуда. Макар да се преструваше, че се шегува, Габорн ясно виждаше, че Боренсон е поразен от тази северняшка красавица повече, отколкото би си позволил да признае. На него да останеше, веднага щеше да хукне подир момичето.
— Можехте поне да я оставите да ви изцери от тази досадна девственост, от която страдате, милорд!
— Страданието е твърде обичайно за младите мъже — отвърна леко оскърбен Габорн. Боренсон понякога си позволяваше да говори с него като с приятел на чаша.
Телохранителят му се изчерви още повече.
— И как не, милорд!
— Освен това — каза Габорн, замислен за страданията, които понякога едно незаконно дете може да причини на едно кралство, — цярът често се оказва по-скъп от страданието.
— Подозирам, че точно този цяр си струва всякаква цена — с копнеж отрони Боренсон и кимна след Мирима.
Изведнъж в ума на Габорн избуя план. Един велик геометър веднъж му беше казал, че когато откриел отговора на трудно изчисление, разбирал, че отговорът му е верен, защото го усещал през цялото тяло, до пръстите на краката. В този момент, докато Габорн мислеше да отведе със себе си тази млада жена в Мистария, го порази същото това чувство на правота. Усети същата онази изгаряща го непреодолимост, която поначало го беше привлякла в тази земя. Отново бе изпитал копнеж да отведе Мирима със себе си в Мистария, и изведнъж осъзна кой е начинът.
Погледна Боренсон, за да се увери в правотата на хрумването си. Гвардеецът стоеше до него — с повече от една глава по-висок от Габорн и със зачервени бузи, сякаш собствените му мисли го смущаваха. Веселите сини очи на войника като че ли сияеха със собствена светлина. Краката му трепереха, макар че никой не беше виждал Боренсон да се разтрепери в битка.
Мирима сви на един ъгъл в малка пазарска уличка и побягна. Боренсон поклати съжалително глава, сякаш казваше: „Как можахте да я пуснете?“
— Боренсон — прошепна Габорн, — бързо след нея. Представи се учтиво и ми я върни, но докато идвате, използвай няколкото минути да ѝ поговориш. Лекичко. Не бързай. Кажи ѝ, че я моля за среща съвсем за малко.
— Както желаете, милорд — отвърна Боренсон.
И се затича с пъргавината, присъща единствено на онези, които са могли да получат дара на метаболизма; тълпата започна да се раздвоява пред едрия воин, който ловко заобикаляше малцината, оказали се твърде тромави, за да успеят да му направят път.
Габорн не знаеше колко време ще потрябва на Боренсон, за да върне жената, затова бавно пое към сенките, хвърляни от хана. Последва го и неговата сянка, Дни. Зачакаха, обезпокоявани единствено от жужащите пчели. Предната част на хана тук си имаше „ароматна градина“ според обичая на север. В сламения покрив бяха засели семена на утринниче, а в пъстрата гмеж от сандъчета и саксии на прозорците имаше всевъзможни други цветя: храстчета меденика с белоснежни цветове ронеха златни сълзи по стените; облачета слез, като деликатни перли, потръпваха под лекия ветрец над летоскрежа; едри цветове мандевила, розови като зарево, бяха почти задушени от прегръдката на жасмина. И между тях — катерещи се по стените клони на дива роза и петна от цветове на праскова. А по земята около сградата бе посадена мента, лайка, лимонова върбина и други билки.
Повечето ханове на север бяха украсени с такива цветя. Помагаха да се приглушат неприятните миризми от пазара, а билките в тези градини можеха да се използват за чайове и за подправки.
Габорн отново пристъпи на слънцето, по-надалече от тежкия аромат на цветята. Обонянието му бе твърде остро, за да може да остане.
Боренсон се върна след няколко минути, отпуснал нежно дясната си лапа на лакътя на Мирима, готов сякаш да я задържи, ако вземе, че се препъне в някой от облите улични камъни. Мила гледка.
Щом двамата се озоваха пред него, Мирима се поклони.
— Милорд е пожелал да ми говори?
— Да — каза Габорн. — Всъщност повече ме интересуваше да се запознаете с Боренсон, моя тело. — По обичая в Мистария пропусна думата „хранител“. — Той е мой тело вече от шест години и командва личната ми гвардия. Добър човек е. По моя преценка, един от най-добрите мъже в Мистария. И определено е най-добрият войник.
Бузите на Боренсон се изчервиха, а Мирима вдигна очи към едрия гвардеец, с дискретна усмивка и преценяващо. До този момент едва ли бе пропуснала да забележи, че Боренсон е одарен с дара на метаболизма. Припряно бързите му реакции, явната му неспособност да се отпусне бяха сигурен белег за това.
— Наскоро Боренсон бе повишен в ранг барон на кралството и му бе дадена титла към земя и феод в… област Дрювъри. — Габорн моментално осъзна грешката си. Да даде толкова голямо владение бе необмислено прибързан акт. Но след като вече думите бяха изречени…
— Милорд, изобщо не съм чувал… — почна Боренсон, но Габорн му махна с ръка да млъкне.
— Както казах, повишението е отскоро. — Имението Дрювъри беше голям и важен феод с повече земя, отколкото Габорн би дал обичайно на отличил се войник след дългогодишна служба, стига да беше имал време да го обмисли. Но сега, прецени той, този неочаквано изненадващ акт на щедрост щеше само да направи Боренсон още по-верен… сякаш Боренсон не беше достатъчно верен и без него. — Тъй или иначе, Мирима, както вярвам разбираш, повечето от времето на Боренсон минава в служба при мен. Трябва му съпруга, която да управлява владенията му.
Изненадата, изписала се на лицето на Боренсон, беше прелестна гледка. Едрият мъжага очевидно бе запленен от северняшката красавица, а сега Габорн едва ли не им бе заповядал да се венчаят.
Мирима изгледа почервенялото лице на гвардееца без никакъв свян или притеснение и сякаш едва сега забеляза здравата изпъкнала челюст, както и внушително издутите мускули под кожения елек. Не го обичаше, все още не. Навярно нямаше никога да го обикне. Този брак беше уреден, а женитбата за мъж, живеещ два пъти по-бързо от теб, мъж, който ще остарее и умре, докато ти бавно се доближаваш до средната възраст, трудно можеше да се нарече привлекателна перспектива. Замислена, тя прецени възможните предимства на тази партия.
А Боренсон стоеше слисан и онемял като хлапак, хванат да краде ябълки. Лицето му показваше, че е мислил за такава връзка, че се е надявал.
— Казах ти, че ще изглеждаш добре в дворцовата свита — обърна се Габорн към Мирима. — Бих се радвал да те видя в моята.
Жената със сигурност щеше да схване идеята му. Никой Владетел на руни не можеше да се ожени за нея. Най-многото, на което можеше да се надява, щеше да е някой млад търговец, обременен от младежка страст.
А Габорн ѝ предлагаше властна позиция — много повече, отколкото тя можеше обичайно да се надява — с почетен и приличен мъж, чийто живот го е обрекъл на странно и самотно съществуване. Тук липсваше обещание за любов, но пък и Мирима беше практична жена, взела красотата на сестрите си и мъдростта на майка си. След като бе приела тези дарове, сега тя трябваше да поеме отговорността за лишените си близки. Разбираше бремето на властта. Щеше да е идеална за владетелка на едно добро имение в Мистария.