— Питам сериозно — каза Йоме. Клуис дръпна с разтреперана ръка резето на вратата и пропусна Йоме и нейната Дни напред. После заговори:
— Проверихме хановете. Вечерта търговецът не е пил в нито един от тях, иначе щяха да са го изпроводили от търговския квартал в десет вечерта. Така че не е могъл да се напие отсам градските стени, а се съмнявам, че изобщо е бил пиян. Имаше ром в дъха му, но съвсем малко. Освен това не е имало никаква причина да се промъква из улиците нощем, освен ако не е шпионирал стените на замъка, да се е опитвал да преброи стражата! Тъй че щом са го спипали, какво ще направи? Преструва се на пиян, изчаква стражите да приближат… и давай с ножа! — Клуис затръшна вратата.
Щом заобиколиха каменната стена, Йоме видя какво става на двора. Десетина мъже от кралската гвардия се бяха скупчили около мъртвите и умиращия. Един лекар беше коленичил над сержант Дрейс, а над тях стоеше Шемоаз, със смъкнати рамене и скръстени на гърдите ръце. От зелената морава се надигаше ранна утринна мъгла.
— Разбирам — прошепна с разтуптяно сърце Йоме. — Значи вече го разпитвате? — Понеже вече не бяха насаме, а пред хорски очи, Йоме спря до стената.
— Де да можех! — каза ефрейтор Клуис. — Лично бих му поставил горещ въглен на езика! Но точно сега всички търговци от Мъятин негодуват. Искат Джвабала да бъде освободен. Заплашват, че ще наложат бойкот на панаира, и това е изплашило уредника. Главният майстор на гилдията Холикс е отишъл лично при краля да настоява за освобождаването на търговеца! Представяте ли си? Шпионин! Иска от нас да освободим един проклет шпионин!
Йоме се изненада. Беше съвсем необичайно Холикс да иска аудиенция с краля малко след разсъмване, а изключително необичайно беше, че южняшките търговци заплашват с бойкот. Всичко това говореше, че се завихрят големи събития, и то неудържимо.
Нейната Дни, слаба жена с тъмна коса и неизменно стиснати челюсти, само слушаше. Бе застанала кротко до вратата и галеше ленивото си жълто котенце. Йоме не можа да разчете никаква реакция на лицето ѝ. Може би Дни щеше да разбере кой точно е този шпионин, да узнае кой го е изпратил. Но Дните открай време настояваха, че остават напълно неутрални към държавните дела. И не отговаряха на въпроси.
Ефрейтор Клуис вероятно беше прав. Търговецът беше шпионин. Баща ѝ също разполагаше със свои шпиони в кралствата на Индопал.
Но дори убиецът да беше шпионин, щеше да е невъзможно да се докаже. Все пак той беше убил двама от градската стража и беше ранил Дрейс, сержант от кралската гвардия — а заради това, според всички правила, трябваше да умре.
Но в Мъятин човек, който е извършил престъпление, замаян от пиянство, дори престъплението да беше убийство, не можеше да бъде екзекутиран.
Което означаваше, че ако баща ѝ го осъждаше на смърт, мъятинците — и всички техни родственици в Индопал — щяха да възнегодуват заради несправедливостта на екзекуцията.
Ето защо заплашваха с бойкот.
Йоме прецени усложненията, които можеха да произтекат от този бойкот. Южните търговци продаваха главно подправки — пипер, мускатов орех, както и готварска сол, къри, шафран, кимион и други лечебни билки. Но освен тях внасяха и още много неща: стипца, която се използваше за щавене и боядисване на кожи, индиго и още най-различни бои, необходими за хиърдънската вълна. А носеха и други ценни стоки: слонова кост, коприни, платина, кръвен метал.
Ако търговците наложеха бойкот на панаира, щяха да нанесат страшен удар на много занаяти. А без подправки и особено сол за съхраняване на храната, Хиърдън нямаше да се справи със зимата.
Ето защо тазгодишният управител на панаира, Главният майстор на гилдия Холикс — управител на Гилдията на бояджиите — търсеше примирие. Йоме не харесваше Холикс. Той твърде често молеше краля да вдигне вносните такси на чуждестранните платове, за да осигури по този начин собствените си продажби. Но дори и Холикс се нуждаеше от изделията, внасяни от Индопал.
Със същата отчаяност търговците в Хиърдън искаха да продадат своята вълна, лен и фина стомана на другоземците. Повечето градски търговци разполагаха с големи суми, които си заемаха и дължаха. Ако се наложеше бойкот, стотици заможни семейства щяха да се разорят. А тъкмо заможните семейства на Хиърдън плащаха данъците, необходими за поддържането на рицарите на крал Силвареста.
Всъщност самият Силвареста имаше дял в десетки търговски сделки. Дори той не можеше да си позволи бойкот.
Кръвта на Йоме сякаш всеки момент щеше да кипне. Тя се опита да се примири с неизбежното. Баща ѝ щеше да се принуди да освободи шпионина и да потърси помирение. Но на нея това не ѝ харесваше.
Защото съвсем ясно разбираше, че в дългосрочен план семейството ѝ не може да си позволи такива „помирения“: беше само въпрос на време преди Радж Атън, Вълчия господар на Индопал, да вдигне война срещу обединените кралства на Роуфхейвън. Макар сега търговците на Индопал да прекосяваха пустините и планините, следващата година — или най-късно по-следващата — търговията щеше да секне.
„А защо да не секне още сега?“ — помисли Йоме. Баща ѝ можеше просто да заграби стоката, докарана от другоземските кервани… и да започне войната, която толкова дълго се беше надявал, че ще избегне.
Но тя знаеше, че няма да го направи. Крал Джас Ларън Силвареста нямаше да започне война. Твърде благочестив беше.
Горката Шемоаз! Годеникът ѝ лежеше на тревата и издъхваше, а щеше да остане неотмъстен.
Момичето си нямаше никого. Майката на Шемоаз беше умряла млада; баща ѝ, свободен рицар, беше пленен преди шест години по време на поход към Ейвън.
— Благодаря, че ме извести — каза Йоме на Клуис. — Ще го обсъдя с баща ми.
Йоме забърза към групата войници. Сержант Дрейс лежеше върху платформа на зелената трева. Бяха го загърнали до гърлото с жълтеникав чаршаф. Върху чаршафа някой сякаш беше разлял щедро кръв — и тя продължаваше да се цеди от ъгълчето на устата му. Пребледнялото му лице беше покрито с пот. Наклонът на утринното слънце го оставяше в сянка.
Ефрейтор Клуис се оказа прав. Йоме не биваше да вижда това. Цялата тази кръв, миризмата на разкъсани вътрешности, неизбежната смърт — прилоша ѝ.
Няколко деца от замъка бяха станали рано и се бяха струпали да гледат. Те вдигнаха очи към Йоме, очи, изпълнени с болка и потрес, сякаш се надяваха, че тя ще може някак, само с една усмивка, да поправи цялата тази трагедия.
Йоме се наведе към едно деветгодишно момиче, Дженеси, прегърна го и му прошепна:
— Моля те, отведи децата оттук.
Разтреперана, Дженеси се притисна за миг до Йоме и побърза да изпълни молбата ѝ.
До Дрейс бе коленичил лекар. Но изглежда, не бързаше. Само оглеждаше войника. Когато видя Йоме, когато прочете въпроса, изписан в погледа ѝ, само поклати глава. Не можеше да направи нищо.
— Къде е билкарят Бинесман? — попита Йоме. Чародеят на билките във всяко отношение надминаваше способностите на лекаря.
— Замина… по ливадите, да събира хризантема балсамита. Няма да се върне до вечерта.
Йоме отчаяно поклати глава. Моментът беше ужасно неподходящ нейният майстор лечител да ходи да събира билки за гонене на паяците от замъка. Но трябваше да се сети. Нощите ставаха все по-студени и тя самата се беше оплакала вчера на Бинесман от паяците, търсещи топлина в покоите ѝ.
— Нищо не мога да направя — каза лекарят. — Не смея да го мърдам повече, защото кърви ужасно. Не мога да зашия раните, а не може и да останат отворени.
— Мога да го даря — прошепна Шемоаз. — Мога да му дам жизнеността си.
Дар, направен от чиста любов. Като такъв Йоме трябваше да го зачете.
— И да го направиш, той дали ще ти благодари за това? — попита лекарят. — Щом умреш още следващия сезон, когато дойде треската, той ще съжали за договора.
Това беше самата истина. Шемоаз беше мило момиче, но по нищо не ѝ личеше, че притежава повече жизненост от другите. Напротив, треската я хващаше всяка зима, тялото ѝ се покриваше с отоци. Дареше ли жизнеността си на сержант Дрейс, щеше да е още по-немощна и още по-податлива на болести. Изобщо нямаше да може да му износи дете.