— Само даровете му на жизненост са го запазили жив толкова дълго — каза Шемоаз. — Още малко… и той би могъл да оживее.
Лекарят поклати глава.
— Получаването на дар, дори да е дарът на жизнеността, всеки път разтърсва системата. Не бих се осмелил да опитвам. Можем само да чакаме и да видим дали ще се закрепи…
Шемоаз кимна. Коленичи и почисти кръвта, стичаща се от устата на Дрейс, с края на сивата си пола. Дрейс дишаше тежко; изпълваше дробовете си с въздух с всеки дъх, който сякаш щеше да е последен.
Йоме се удиви.
— Нима диша така толкова дълго?
Лекарят кимна почти незабележимо, за да не забележи Шемоаз отговора му. Дрейс умираше.
Гледаха го дълго, цял един мъчителен час. Дрейс се бореше все по-отчаяно за всеки следващ дъх. Накрая отвори очи. Събудил се сякаш от тревожен сън.
— Къде?… — изпъшка той и се взря в лицето на Шемоаз.
— Къде е книгата ли? — попита един от стражите на замъка. — Намерихме я… предадохме я на краля.
Йоме се зачуди за какво говори стражът. После от устата на Дрейс бликна кръв, гърбът му се изви, той посегна към Шемоаз и стисна ръката ѝ.
Дъхът му секна.
Шемоаз стисна отчаяно с две ръце главата на сержанта и зашепна:
— Исках да дойдеш. Исках да те срещна тази сутрин…
После сълзите ѝ рукнаха. Стражите и лекарят се отдръпнаха, за да ѝ оставят няколко мига да изрече последните си думи на обич в случай, че духът все още не е напуснал умиращото тяло. Когато тя свърши, се надигна.
Зад нея чакаше ефрейтор Клуис. Войникът извади бойната си брадва, отдаде отсечено чест, докосвайки кръста, оформен от остриетата на върха на железния му шлем. Отдаде чест не на Йоме, а на Шемоаз.
После тихо промълви:
— Когато падна, той изрече името ви, Шемоаз.
Шемоаз вдигна очи към ефрейтор Клуис и каза:
— Нищо чудно… Повечето мъже успяват само да изохкат, преди да се опикаят.
Зашлеви тази истина, отвръщайки на мъжа, който ѝ беше донесъл лошата вест. После добави, малко по-кротко:
— Но ви благодаря, ефрейтор Клуис, за милата измислица, предназначена да облекчи болката на една дама.
Ефрейторът примигна, обърна се и тръгна към стражевата цитадела.
Йоме сложи ръка на рамото на Шемоаз.
— Ще вземем парцали да го почистим за погребението.
Шемоаз вдигна широко отворените си очи към нея, сякаш току-що спомнила си нещо много важно.
— Не! Нека някой друг да го почисти. Все едно е. Той… духът му вече не е тук. Ела с мен, знам къде е!
И затича по улицата към Кралската порта.
Поведе Йоме и нейната Дни надолу по хълма през пазарите, после през Външната порта до рова. Полята отвъд рова вече се пълнеха с търговци, дошли за панаира, южняци в техните копринени шатри от ярък пурпур, смарагдовозелено и шафран. Павилионите се бяха изпънали в прави редици по южния склон на хълма, към гората, където бяха вързани хиляди мулета и коне от керваните.
След като преминаха рова, Шемоаз зави наляво и пое по една обрасла с трева пътека покрай водата, към един шубрак от източната страна на замъка. От река Вий беше прокопан канал, който да пълни рова; шубракът се намираше между канала и реката.
От това малко възвишение нагоре по течението можеше да се видят четирите останали арки на Стария мост, изпънати над реката, която блестеше като ковано сребро. Отвъд Стария мост се издигаше Новия мост — иззидан много по-изкусно, но му липсваха красивите статуи, украсявали Стария мост, изобразяващи древните Владетели на руни на Хиърдън, сразяващи се във велики битки.
Йоме често се беше чудила защо баща ѝ не е разрушил Стария мост и не се е разпоредил да преместят статуите на Новия. Но след като погледна сега, разбра. Старите статуи се разпадаха, камъкът беше изронен, от толкова години подложен на ерозията на леда и слънчевия пек, прояден от лишеи, покрили статуите с петна от яркочервено, бледожълто и мътнозелено. В тези древни камъни имаше нещо, вдъхващо чувство за почтена старина.
Мястото, където Шемоаз отведе Йоме да потърсят духа на сержант Дрейс, беше тихо. Водите в канала течаха бавно като мед, нещо обичайно за късното лято.
Стените на високия замък се извисяваха на осемдесет стъпки над шубрака и хвърляха синкави сенки над потъмнелите води на рова. Не се чуваше ромон на вода, нито клокочене. Сред сенките кротко цъфтяха розови лилии. Никакъв полъх не раздвижваше въздуха.
Тревата беше тучна. Могъщ дъб преди време беше разпервал клоните си над реката, но мълния го беше поразила и слънцето го бе избелило като кост. Под дъба се беше приютила стара есенна роза със ствол, дебел колкото китка на ковач, и бодли, остри като гвоздеи.
Розата обгръщаше дъба на тридесет стъпки височина и образуваше естествена беседка. Над Шемоаз висяха чисто бели рози, като огромни звезди сред тъмнозелено небе.
Шемоаз приседна на тревата точно под розовата беседка. Тук тучната трева беше сплъстена и Йоме си помисли, че наскоро е била използвана за любовно ложе.
Йоме погледна своята Дни. Слабата жена беше останала на билото до шубрака, на четиридесетина стъпки зад тях, скръстила ръце и свела глава. Слушаше.
После Шемоаз направи нещо много странно: легна на тревата под розовия храст, вдигна полите си над бедрата и се отпусна с разтворени крака. Позата беше стъписваща и Йоме се почувства неловко, че вижда такова нещо. Шемоаз сякаш чакаше да я обладае любовникът ѝ.
По речните брегове закрякаха жаби. Едно водно конче, синьо, сякаш бе потопено в индиго, прелетя над коляното на Шемоаз, закръжи и отлетя.
Въздухът беше неподвижен и съвсем тих. Беше толкова красиво, че Йоме си представи, че духът на сержант Дрейс наистина може да дойде.
През целия път дотук Шемоаз бе останала спокойна, но изведнъж сълзите ѝ бликнаха изпод дългите клепачи и затекоха по лицето ѝ.
Йоме прилегна до момичето, сложи ръка на гърдите ѝ и я задържа така, както щеше да го направи той.
— Била си тук, с него, нали? — попита Йоме.
Шемоаз кимна.
— Много пъти. Тази сутрин трябваше да се срещнем. — Отначало Йоме се учуди как… как са излизали извън градските порти нощем? Но, разбира се, Дрейс беше сержант от Кралската гвардия.
Това беше скандално. Като Дева на честта на Йоме, задължението на Шемоаз бе да се грижи господарката ѝ да остане чиста и непорочна. Когато Йоме се сгодеше, Шемоаз трябваше да се закълне за нейната добродетелност.
Устната на Шемоаз затрепери. Тя прошепна тихо, за да не може да я чуе Дни:
— Мисля, че той ми направи дете… миналия месец.
При това признание Шемоаз захапа болезнено кокалчето на пръста си — наказваше се. След като носеше дете, Шемоаз носеше безчестие за Йоме.
Кой щеше да повярва на изречената от Шемоаз клетва, щом видеше, че самата тя е с отнета девича чест?
Дни на Йоме можеше и да знае, че е непорочна, но Дни бе положила своите клетви за мълчание. И никога нямаше да разкрие нито една подробност, докато Йоме е жива. Едва след като Йоме умреше, Дни щеше да публикува хрониките на живота ѝ.
Йоме отчаяно поклати глава. Десет дни. След десет дни Шемоаз трябваше да се венчае и тогава никой нямаше да може да докаже, че е обезчестена. Но след като годеникът ѝ беше загинал, скоро щеше да го разбере целият град.
— Можем да те изпратим извън града — каза Йоме. — Можем да те изпратим в имението на чичо ми в Уелкшир. Ще кажем на всички, че си млада невяста, наскоро овдовяла. Никой няма да разбере.
— Не! — избухна Шемоаз. — Не се тревожа за своята чест, а за твоята! Кой ще се закълне за теб, когато се сгодиш? Аз няма да мога!
— Има много други жени в двора — излъга Йоме. Ако изпратеше някъде Шемоаз, това все пак можеше да опетни честта на Йоме. Някои можеха да помислят, че се е отървала от своята Дева на честта, за да прикрие собствения си срам.
Но точно сега Йоме не можеше да мисли за такива неща, не можеше да мисли за своята чест, когато приятелката ѝ бе толкова наранена.