— Идваме от Монсий — подхвана. — Прекосихме планината през Прохода на Грела.
Думите й предизвикаха смаяно мълчание. Катса въздъхна.
— Ако ви е трудно да го повярвате — продължи тя, — другата част от историята ще ви се стори напълно невероятна. Наистина не знам откъде да започна.
— Започни от Дарбата на Лек — обади се Битърблу с пълна уста.
Катса погледна малката; в момента облизваше трохите от пръстите си. Изглеждаше изпълнена с доволство, което дори предателството на баща й не може да помрачи.
— Добре — рече Катса. — Първо ще разкажа за Дарбата на Лек.
Тази нощ Катса се изкъпа не един, а два пъти. Първия път — за да размекне калта и прахоляка и да свали най-горния пласт, а втория — за да отмие цялата мръсотия. Същото направи и Битърблу. Бакалинът, съпругата му и двете му най-големи деца работеха безшумно и чевръсто; донесоха вода и я стоплиха, изпразниха и пак напълниха ваната и изгориха изпокъсаните им дрехи. Избраха им момчешки дрехи по мярка. От гардеробите си и от магазина наизвадиха шапки, палта, шалове и ръкавици. Подстригаха косата на Битърблу като на момче и скъсиха косата на Катса.
Усещането за чистота бе удивително. Катса не смогна да преброи колко пъти чу Битърблу да въздиша тихо. Въздишаше, че е на топло и е чиста, че се къпе със сапун, че вкусва хляб, че чувства хляба в стомаха си.
— Тази нощ, опасявам се, няма да спим дълго, дете — предупреди я Катса. — Трябва да тръгнем, преди децата да се събудят.
— Да не мислиш, че ще ме уплашиш! Тази вечер беше приказна! Недоспиването е нищо!
Независимо от първоначалните възражения на Катса, легнаха в леглото на бакалина и съпругата му. Усетила истинска постеля Битърблу заспа непробудно. Катса лежеше по гръб и се опитваше да не позволява на спокойното дихание на момичето, на мекия дюшек и на пухените възглавници да й вдъхнат лъжливо чувство за безопасност. Мислеше за всичко, което пропусна да разкаже тази нощ.
Семейството на бакалина се убеди колко страховита е Дарбата на крал Лек. Научиха кой е убил кралица Ашен и кой е отвлякъл дядо Тийлиф. Макар Катса да не им обясни, предположиха, че детето, поглъщащо лакомо хляба и сиренето, е монсийската принцеса, избягала от баща си. Дадоха си сметка и за друго: ако Лек реши да разпространи мнима история за Съндър, умовете им навярно ще забравят истината, която са чули. Семейството се смая, но прие и разбра всичко това.
Катса обаче пропусна една истина и изрече една лъжа. Спести да каже накъде всъщност ще се отправят. Така, дори Лек да успееше да придума семейството да признае, че Катса и принцесата са почукали на вратата му и са спали под покрива му, нямаше да разбере накъде са тръгнали.
Лъжата бе, че лиенидският принц е загинал при опита си да убие монсийския крал. Катса намираше тази лъжа за излишна. Едва ли някой щеше да разпитва семейството за По. И все пак, колкото повече хора го смятаха за мъртъв, толкова по-малко щяха да го търсят и да му причинят зло.
Сега щяха да поемат към съндърските пристанищни градове. Да яздят на юг, за да отплават на запад. Ала докато лежеше до дълбоко заспалата принцеса, мислите й я теглеха на изток, към колибата край водопада, и на север, към лабораторията в двореца, където Рафин стоеше приведен над книга, над стъкленица или над огън.
Как й се искаше да поведе Битърблу на север, към града на Ранда, и да я скрие там, както бяха скрили дядо й. На север при търпеливия и грижовен Рафин. Но беше невъзможно, дори без да брои собственото си усложнено положение в двореца на Ранда. Немислимо бе да скрие детето на толкова очевидно място и толкова близо до пипалата на Лек. Немислимо беше да навлече беда на най-скъпите си хора. Не биваше да сблъсква Рафин с човек, който изтрива разсъдъка и изкривява намеренията. Лек не биваше да доближава приятелите й. За нищо на света не биваше да ги замесва.
С детето щяха да тръгнат утре. Да препускат главоломно. Да намерят кораб, за да отплават за Лиенид. Щеше да скрие Битърблу там и после да си събере мислите.
Затвори очи и си нареди да заспи.
Трийсет и втора глава
За пръв път Катса виждаше море. Така се почувства и когато за пръв път видя планини, макар че планините и морето никак не си приличаха. Планините бяха тихи, а морето бучеше, притихваше и пак започваше да бучи. Планините бяха високи, а морето представляваше равнина, простряла се докъдето поглед стига. Изненада се, че не вижда пред нея да проблясват светлинките на далечна земя. Планините и морето бяха съвсем различни. Не успяваше да отлепи очи от морето и вдишваше жадно соления въздух, както преди я бяха запленили планините.