— Нямам представа — отвърна Битърблу.
— Бързо! Да не губим време, ако този ще отплава!
Ако морякът им създаде неприятности, щеше да го хвърли във водата с надеждата мъжете по палубата над тях да не забележат.
Катса тръгна по кея. Битърблу я следваше по петите. Мъжът ги видя веднага. Ръката му се стрелна към колана.
— Спокойно, моряко — рече тихо Катса. — Искаме само да те питаме нещо.
Мъжът не продума, ръката му остана върху колана, но им позволи да доближат. Катса седна до него, а той се отмести и се приведе настрани — за по-добър замах, досети се тя, ако реши да използва ножа. Битърблу се настани от другата й страна, скрита от погледа на моряка. Катса благодари наум на мрака и на дебелото палто, прикриващи лицето и фигурата й.
— Откъде идва корабът ти, моряко? — попита тя.
— От града на Рор — гласът му, съвсем малко по-дълбок от нейния, го издаде, че не е мъж, а младеж — широкоплещест и жилав, но по-млад от нея.
— Тази нощ ли ще отплавате?
— Да.
— Накъде?
— До Сънпорт и Южния залив, после обратно в града на Рор.
— Няма ли да се отбивате в Монпорт?
— По това време на годината не търгуваме с Монсий.
— Чували ли сте някакви новини от Монсий?
— Не е ли ясно, че сме лиенидски кораб? Намерете монсийски кораб, ако ви интересува Монсий.
— Що за човек е капитанът ви? — продължи да разпитва Катса.
— Много въпроси задаваш. Интересува те Монсий, интересува те и капитанът ни. Къде сме били, какво носим. Откога Мургон наема деца за шпиони?
— Нямам представа кой шпионира за Мургон. Ние търсим кораб да ни отведе на запад.
— Нямате късмет — подхвърли младежът. — Не се нуждаем от работна ръка, а е видно, че не можете да си платите.
— О! Да не би да притежаваш Дарба да виждаш в тъмното?
— Дори в тъмното си личи, че сте дрипльовци — отсече морякът и добави: — Явно сте се били, съдейки по превръзката върху окото ти.
— Ще платим.
Момчето се поколеба.
— Или лъжете, или сте крадци. А най-вероятно и двете.
— Нито сме лъжци, нито крадци.
Катса посегна да извади кесията от джоба на палтото. Той издърпа ножа си от колана и скочи на крака.
— По-полека, моряко — успокои го Катса. — Бръкни сам в джоба ми, ако искаш. Хайде! — насърчи го, доловила колебанието му. — Аз ще вдигна ръце, а приятелят ми ще отстъпи назад.
Битърблу стана и се отдалечи послушно на няколко крачки. Катса разпери ръце. След кратко двоумение младежът бръкна в джоба на Катса, а ръката с ножа вдигна пред гърлото й. Катса си рече, че сега се полага да изглежда уплашена. Още една причина да е благодарна на мрака, криещ изражението й.
Той извади кесията й и отстъпи две крачки назад. Отвори я и изсипа няколко златни монети в дланта си. Огледа жълтиците под светлината на луната, после ги поднесе към бледото сияние на огньовете по брега.
— Това е лиенидско злато — констатира той. — Не просто сте крадци, а сте ограбили лиениди.
— Заведи ни при капитана си. Нека той реши дали да приеме златото ни. Ако го направиш, и ти ще получиш нещо, независимо от решението му.
Катса зачака младежът да обмисли предложението. Всъщност нямаше значение дали ще приеме условията им, или не. По-подходящ кораб едва ли щяха да намерят. По един или друг начин Катса трябваше да се качи на палубата, дори ако се наложи да го удари по главата и да го довлече до мостика, размахвайки пръстена на По пред лицата на стражите.
— Добре — кимна той. Взе монета от купчината в дланта си и я пъхна в пазвата си. — Ще ви заведа при капитан Фаун, но ви предупреждавам: заради кражбата тя ще ви хвърли в трюма. Няма да ви повярва, че сте се сдобили със златото по честен начин, а нямаме време да ви предадем на градските власти.
Катса не пропусна думата.
— Тя? Капитанът ви е жена?
— Жена — потвърди момчето, — жена с Дарба.
Жена. Жена с Дарба. И двете я изненадаха.
— Този кораб е на краля, така ли?
— Неин е.
— Как…
— В Лиенид родените с Дарба са свободни. Кралят не ги притежава.
Да, спомни си, че По й го бе обяснил.
— Идвате ли? — попита младежът. — Или ще си приказваме тук?
— Каква е Дарбата й?
Морякът отстъпи настрани и им махна с ножа да тръгват.