— Хайде!
Катса и Битърблу се насочиха към кораба, но Катса очакваше да чуе отговора. Трябваше да разбере дали капитанът умее да чете мисли, или притежава воинска Дарба. Тогава щеше да реши как да постъпи, преди да стигнат до стражите: да продължи напред или да блъсне момчето във водата и да побегне.
Стражите под тях се засмяха на някаква шега. Единият държеше факла. Пламъкът блуждаеше под напора на вятъра и озаряваше ту обветрените им лица, ту широките им плещи, ту извадените им саби. Битърблу ахна тихо и Катса се обърна към нея. Беше уплашена. Катса я улови за рамото и я стисна леко.
— Сигурно умее да плува както никой друг — подхвърли тя на младежа зад тях. — Или е като подвижен компас? Права ли съм?
— Заради Дарбата й ще отплаваме посред нощ — обясни той. — Вижда бурите, преди да връхлетят. Вдигаме котва сега, за да изпреварим бурята, задаваща се от изток.
Умение да усеща времето. Ясновидските Дарби бяха за предпочитане пред четенето на мисли, но и от тях я побиваха тръпки. Е, професията на тази жена прилягаше добре на Дарбата й, а и на техните цели; дори им предоставяше предимство. Катса реши да поговори с капитан Фаун, да прецени що за човек е и каква част от истината да й разкрие.
Наближиха и стражите се втренчиха в тях. Единият вдигна факлата към лицата им. Катса мушна брадичка под яката на палтото си и го погледна с незакритото си око.
— Кого водиш на кораба, Джем? — попита мъжът.
— Отиват при капитана.
— Затворници ли са?
— Затворници или пътници. Капитанът ще реши.
Стражът махна на един от другарите си.
— Върви с тях, Беър — нареди той — и се погрижи за младия Джем.
— И сам мога да се пазя — обиди се Джем.
— Естествено. Беър обаче може да наглежда и теб, и себе си, и двамата ти затворници, и да носи сабя и светлина. И да бди за безопасността на капитана.
Джем явно се канеше да възрази, но при споменаването на капитана се задоволи само да кимне. Поведе Катса и Битърблу по мостика. Беър тръгна след тях с извадена сабя и с вдигнат фенер. Катса не беше виждала по-едър мъж. Стъпиха върху палубата и моряците се отдръпваха, за да огледат дребните, дрипави странници, и същевременно да направят път на Беър.
— Какво става, Джем? — любопитстваха те.
— Отиваме при капитана — обясняваше Джем отново и отново, а мъжете се връщаха към задълженията си.
Дългата палуба гъмжеше от чевръсти мъже, непознати предмети ги заобикаляха отвсякъде и хвърляха странни сенки, озарени от фенера на Беър. Едно платно ненадейно се надипли и се смъкна, освободено от въжетата, които го задържаха за мачтата. Заплющя над главата на Катса като сияйна сива птица, напираща да скъса каишката си и да отлети в небето; в следния миг се издигна също толкова ненадейно, изпънато и завързано здраво на място. Катса нямаше представа какво означава тази трескава деятелност, ала непознатата суетня — гласовете, подвикващи неведоми команди, поривите на вятъра, люлеещата се палуба — я изпълни с вълнение.
Две стъпки й бяха достатъчни да се приспособи към полюшването на кораба. Битърблу обаче не се чувстваше сигурна и стъписващата суматоха наоколо не й помагаше. Катса я улови за ръка и я притисна плътно до себе си. Момичето се сгуши до нея и с облекчение й предостави отговорността да я държи на крака.
Джем спря пред отвор в палубата. Нареди им да го следват, стисна ножа си със зъби, спусна се през отвора и изчезна в мрака. Катса тръгна след него, надявайки се невидимата стълба да се материализира под краката и ръцете й. От време на време поспираше да помогне на детето да улучи стъпалата. Беър слезе последен и в светлината на фенера му сенките им затанцуваха по стените на тесния коридор, където се намираха.
Тръгнаха след тъмния силует на Джем. Битърблу притискаше лице в гърдите на Катса. Да, въздухът тук, долу, беше застоял и неприятен. Катса бе чувала, че хората свикват с корабите. Зарече се да крепи Битърблу, докато се приспособи.
Джем ги водеше край черни врати към правоъгълник оранжева светлина, зад който сигурно се намираше каютата на родения с Дарба капитан. Жената капитан. Откъм светлото петно долитаха гласове. Единият — силен, властен и женски.
Стигнаха вратата и гласовете секнаха. От мястото си в сенките зад младежа Катса чу гласа на жената:
— Какво има, Джем?
— Простете, капитане. Тези съндърски момчета твърдят, че ще си платят, за да ги вземем на кораба. Искат да отплават на запад, но аз не вярвам на златото им.