— Какво му е на златото им? — поинтересува капитанът.
— Лиенидско е, капитане, и повече, отколкото се полага да притежават.
— Доведи ги — нареди гласът. — Да видя това злато.
Джем ги подкани да влязат в добре осветената каюта, която напомни на Катса лабораторията на Рафин, пълна с разпилени книги, бутилки със странно оцветени течности, букети от билки, увесени да се сушат на куки, за да се използват в необичайни експерименти. Тук вместо книги имаше карти и чертежи, вместо бутилки — медни и златни инструменти, вместо билки — въжета, канапи, куки, мрежи. Предмети, които знаеше, че служат на корабите, ала чието предназначение не разбираше, както не разбираше целта на Рафиновите експерименти. Тясното легло и скринът в единия ъгъл също й напомниха лабораторията на Рафин, защото и той понякога спеше там, когато умът му се вълнуваше повече от работата, отколкото от удобството.
Зад масата до капитана стоеше моряк, едър като Беър. Пред тях бе разгърната карта. Жената, далеч не млада, бе прибрала в стегнат кок на тила сребристата си коса. Дрехите й бяха като на другите моряци — кафяви панталони, кафяв жакет, тежки ботуши и нож в колана. Лявото й око беше бледосиво, а дясното — яркосиньо като синьото око на Катса. Строгото й лице и проницателните й очи се впиха към непознатите. За пръв път — в тази светла каюта и пред искрящите очи на жената — Катса почувства, че маските им вече са изчерпали ролята си.
Джем изсипа монетите в протегнатата длан на капитана.
— В кесията има още много, капитане.
Жената огледа златото. Изгледа Катса и Битърблу с присвити очи.
— Откъде го взехте?
— Приятели сме на принц Грийнинг от Лиенид — обясни Катса. — Той ни даде златото.
Огромният моряк до капитана изсумтя.
— Приятели на принц По! Как не!
— Ако сте ограбили нашия принц… — подхвана Джем, но капитан Фаун вдигна ръка.
Зоркият й втренчен поглед сякаш проби челото на Катса. После се плъзна по палтото й, колана, панталоните, ботушите. Катса се почувства гола под тези будни разноцветни очи.
— Очакваш да повярвам, че принц По е дал кесия със злато на две дрипави съндърски момчета? — попита най-сетне капитанът.
— Знаеш, струва ми се, че не сме съндърски момчета — отвърна Катса и бръкна в пазвата си. — Даде ми това, за да ми повярвате.
Издърпа канапа и показа пръстена на капитана. Забеляза стъписаното изражение на жената, а яростните викове на Джем и Беър ненадейно огласиха каютата. Възцари се хаос. Моряците се спуснаха към нея — Джем размахваше ножа, а Беър — сабята; морякът до капитана също измъкна острието си.
Защо По не й спомена, че при вида на пръстена, хората му ще обезумеят? Сега обаче се налагаше да действа; по-късно щеше да се ядосва. Блъсна Битърблу в ъгъла, за да застане между нея и всички други в каютата. Обърна се и блокира толкова силно ръката на Джем, че той изпусна ножа на пода. Препъна го, сниши се да избегне сабята на Беър, извъртя се и ритна едрия моряк по главата. Беър се просна на пода, а тя притисна към гърлото на Джем собствения му нож. Подхвана с крак сабята на Беър, улови я със свободната си ръка и я насочи към третия моряк, готов да се нахвърли върху нея с ножа си. Пръстенът още се люлееше в дланта й — същата, която стискаше дръжката на сабята — и капитанът не отлепяше очи от него.
— Спри! — извика Катса на третия моряк. — Не искам да те нараня. Не сме крадци.
— Принц По никога не би дал пръстена си на съндърски бездомник — процеди Джем.
— А вие подценявате принца си — отвърна Катса, забивайки коляно в гърба му, — ако смятате, че съндърски бездомник може да го ограби.
— Добре — обади се капитанът. — Стига толкова! Оставете оръжията, милейди, и пуснете хората ми.
— Ако този ме нападне — предупреди Катса, сочейки с острието на сабята третия моряк, — ще заспи до Беър.
— Ела, Пач — нареди капитанът на моряка. — Прибери ножа. Веднага! — добави властно, когато той се поколеба.
Морякът изгледа заплашително Катса, но се подчини.
Тя пусна оръжията на пода. Джем се изправи, разтри врат и й се намръщи. Катса изреди наум няколко пиперливи думи, които с удоволствие би изкрещяла на По, и нахлузи отново пръстена около врата си.
— Какво направи с Беър? — попита капитанът.
— Ей сега ще се събуди.
— Дано.
— Ще се опомни.