— А сега ми обясни всичко — настоя капитанът. — Знаем, че принцът ни беше в Мидлънс, в двореца на крал Ранда. Чухме, че тренира. С теб, ако не греша.
Откъм ъгъла се чу гъргорене. Обърнаха се и видяха Битърблу да повръща, присвита на колене до стената. Катса й помогна да се изправи. Момичето се вкопчи непохватно в нея.
— Подът се движи.
— Да. Ще свикнеш — успокои я Катса.
— Кога? Кога ще свикна?
— Ела, дете.
Катса буквално пренесе Битърблу до капитана.
— Капитан Фаун, това е принцеса Битърблу от Монсий — представи я тя. — Братовчедка на По. Както предположихте, аз съм Катса от Мидлънс.
— Предполагам също, че на това око му няма нищо — отбеляза капитанът.
Катса смъкна превръзката от зеленото си око. Погледна жената, която срещна невъзмутимо очите й. Обърна се към Джем и Пач. Най-сетне проумели, те повдигнаха високо вежди. Чертите им, тъмните им коси, златните халки по ушите им се сториха болезнено познати на Катса. Както и хладнокръвието, с което срещаха погледа й.
Обърна се към капитана.
— Смъртна опасност грози принцесата — обясни тя. — Наложително е да я отведа в Лиенид, за я скрия от онези… онези, които я заплашват. По ме увери, че ще ни помогнете, когато видите пръстена. Откажете ли ми обаче, ще впрегна цялата сила на Дарбата си, за да ви принудя да го направите.
Капитанът впи очи в нея с неразгадаемо изражение.
— Покажи ми пак пръстена.
Катса пристъпи напред. Не искаше да вади отново пръстена, предизвикващ такова безумие. Капитанът обаче не се страхуваше от нея. Протегна се към врата й и хвана с два пръста златната халка. Обърна го насам-натам. Пусна го и се взря в Битърблу. След миг погледна пак към Катса.
— Къде е принцът ни?
Катса размисли бързо и реши, че трябва да съобщи на тази жена поне част от истината.
— Не е тук. Раниха го и се възстановява.
— Умира ли?
— Не — сепна се Катса. — Не, разбира се.
Капитанът се намръщи.
— Защо тогава ти е дал пръстена?
— Обясних ви. Даде ни го, за да ни вземат на лиенидски кораб.
— Глупости! Ако това е целял, защо не ти е дал пръстена на краля или на кралицата?
— Не знам — отвърна Катса. — Не разбирам значението на пръстените. Знам само кого представляват. По ми даде този.
Капитанът повдигна подозрително вежди. Катса стисна зъби и се подготви да изрече нещо много хапливо, ала гласът на Битърблу я възпря.
— По наистина й даде пръстена — отрони немощно детето с пресипнал глас; тялото й сякаш се бе смалило наполовина. — Не й обясни какво означава. Вие й обяснете. Незабавно!
Капитанът погледна замислено Битърблу. Момичето вирна брадичка с мрачно и неотстъпчиво изражение. Възрастната жена въздъхна.
— Много рядко лиенидите се разделят с пръстените си, а почти никога — с пръстена, по който ги разпознават. Да дадеш този пръстен, означава да се простиш с идентичността си. Принцесо Битърблу, милейди Катса носи на шията си пръстена на седмия принц на Лиенид. Ако принц По наистина й го е дал, значи се е отказал от титлата си и вече не е лиенидски принц. Подарява й статута си, замъка и наследството си.
Катса се ококори. Придърпа стол и се стовари върху него.
— Невъзможно…
— Почти никога лиенидите не преотстъпват личните си пръстени — повтори капитанът. — Повечето ги отнасят в гробовете си в морето. Много рядко — ако умира жена и иска сестра й да осинови децата й, или бакалин завещава магазина си на приятел, или умиращ принц реши да посочи някой извън рода си за наследник — лиенидите подаряват този пръстен. — Капитанът впи очи в Катса. — Лиенидите обичат принцовете си, а най-скъп им е младият принц, роден с Дарба. Да откраднеш пръстена на принц По е тежко престъпление.
Катса клатеше глава от недоумение защо По е постъпил така и понеже се страхуваше от думата, която капитанът повтаряше отново и отново. Умира. Ала По не умираше.
— Не го искам — отсече тя. — Даде ми го без никакво обяснение…
Битърблу се облегна върху масата с посивяло лице и простена.
— Не бой се, Катса. Сигурно е имал основание.
— Какво основание? Раните му не бяха толкова тежки…
— Катса — гласът на детето прозвуча търпеливо, но изморено. — Спомни си! Даде ти пръстена, преди да го ранят. Предполагал е, че може да загине в битката.
Сега Катса проумя смисъла и ръката й притисна гърдите. Типично за него! Очите й се напълниха със сълзи, защото само той бе способен да измисли нещо толкова налудничаво — налудничаво, глупаво и ненужно, защото По нямаше да умре.