— Това се подразбира.
— В търговията нищо не се подразбира, принцесо.
Постигнаха споразумение. Капитанът обеща да остане на дрейф близо до западния бряг на Лиенид край безлюден остров, който щеше да й опише, за да ги намерят по-лесно, или за да се върнат по-бързо на сушата, ако обстоятелствата на кораба наложат да прекратят уединението.
— Не знам какво ще обясня на екипажа — заключи капитан Фаун.
— Настане ли време за обяснение, кажи им истината — посъветва я Катса.
Един ден, докато Катса и Битърблу се хранеха в камбуза, капитан Фаун ги попита как са стигнали до Сънклиф, без да ги забележат.
— Прекосихме монсийските върхове и се спуснахме в Съндър — отговори Катса. — После яздихме през горите. В Сънклиф се придвижвахме само нощем.
— Как успяхте да минете през планинския проход? Нямаше ли стражи?
— Минахме през Прохода на Грела.
Капитан Фаун се втренчи в Катса над ръба на чашата, от която се канеше да отпие. Остави чашата.
— Не ти вярвам.
— Вярно е.
— Прекосили сте Прохода на Грела и всичките ви пръсти са си по местата? И сте живи? За вас може и да го повярвам, принцесо, но не и за детето.
— Катса ме пренесе — обади се Битърблу.
— И времето беше хубаво — добави Катса.
Капитан Фаун избухна в смях.
— Няма смисъл да ме лъжете за времето, принцесо. След края на лятото в Прохода на Грела всеки ден вали сняг, а в седемте кралства едва ли има по-студено място.
— В онзи ден можеше да е по-зле — възрази Катса.
Капитанът продължаваше да се смее.
— Ако ми потрябва закрилник, принцесо, дано да сте наблизо!
След ден-два Катса излезе от водата след поредната баня в мразовития океан — бани, които според Битърблу доказваха, че е луда — и седна върху койката на момичето, за да смъкне подгъналите си дрехи. Тясната каюта едва побираше койките; осветяваше я мъждукащ фенер, провесен от тавана. Битърблу подаде на Катса кърпа, за да избърше мократа си кожа и замръзналата си коса. Докосна я по рамото. Катса погледна надолу и видя в треперливата светлина белите линии, привлекли вниманието на момичето. Белезите, където ноктите на планинския лъв бяха раздрали плътта й. Имаше белези и по гърдите.
— Раните ти заздравяха бързо — отбеляза Битърблу. — Няма съмнение кой спечели битката.
— Не бяхме равнопоставени — възрази Катса. — Ако нямах нож, котката щеше да ме убие.
— Де да притежавах уменията ти! — въздъхна Битърблу. — За да се защитавам при необходимост.
Не за пръв път Битърблу казваше нещо подобно. И за кой ли път, обзета от паника, Катса си спомняше, че Битърблу греши; спомняше си колко безпомощна се оказа при единствената си среща с Лек.
Битърблу обаче наистина трябваше да се научи да се защитава. Един ден Пач я подкачи за ножа, пъхнат в колана й — същият, дълъг до лакътя й нож, който стискаше в гората на Лек, когато По и Катса я откриха — и Катса реши, че е назрял моментът Битърблу да стане боец. Доколкото е възможно дете да стане боец. Катса открай време недоумяваше защо във всичките седем кралства най-слабите и най-уязвимите — момичетата и жените — не се упражняват как да се бият, а силните шлифоват уменията си до съвършенство.
Затова започна да обучава момичето. Първо да държи спокойно и правилно ножа, за да не се изплъзва от пръстите й; да го носи леко, сякаш е естествено продължение на ръката й. Първият урок затрудни детето повече, отколкото предполагаше Катса. Ножът тежеше и беше остър. Битърблу се страхуваше да носи дългото острие върху под, който ту се надига, ту се спуска. Стискаше дръжката толкова силно, че ръката я заболя, а дланта й се покри с мехури.
— Плашиш се от собствения си нож — отбеляза Катса.
— Страх ме е да не падна върху него — уточни Битърблу — или да не намушкам някого, без да искам.
— Нормално е. Но ако го стискаш силно, опасността да нараниш неволно някого или себе си не намалява. Отпусни пръсти, дете. Няма да падне от ръката ти, ако го държиш както ти показах.
Битърблу се поотпускаше за малко, ала наклонеше ли се палубата или някой от моряците приближеше, веднага забравяше заръката на Катса и стисваше острието с всички сили.
Катса смени тактиката. Прекрати същинските уроци и няколко дни караше Битърблу да се разхожда из кораба с нож в ръката. Държейки ножа, детето разговаряше с моряците, изкачваше стълбите към палубата, хранеше се в камбуза и наблюдаваше как Катса се катери по мачтите. Отначало въздишаше тежко и прехвърляше несръчно ножа от едната в другата си ръка. След ден-два обаче спря да се тревожи толкова. След още няколко дни ножът се полюшваше свободно до хълбока й. Не беше забравен, защото Битърблу внимаваше много, когато корабът се разклати или някой приятел приближи до нея. Личеше си обаче, че свиква с него и не й създава неудобство. Катса прецени момента като подходящ да научи момичето да използва оръжието.