Напредваха бавно, но сигурно. Битърблу упорстваше, изпълнена с яростна решимост, ала мускулите й не бяха тренирани, не владееха движенията, които Катса изискваше да изпълняват. Понякога Катса се чудеше как да я обучава. Имаше известен смисъл да научи детето да блокира и да нанася удари по традиционния начин, ала то нямаше да издържи дълго в битка, ако спазва обичайните правила.
— Трябва да причиняваш възможно най-силна болка — наставляваше я Катса — и да дебнеш противника да се разкрие.
— И да не обръщаш внимание на болката — допълваше Джем.
Той им помагаше в уроците, както и Беър и всички моряци, които намираха време. Понякога тренираха по обед в камбуза или — ако денят беше ясен — на палубата. Някои моряци недоумяваха защо е наложително младо момиче да се учи да се бие. Но не им се присмиваха дори когато преподаваше недостойни похвати — хапане, драскане и скубане.
— Не е нужна сила да забиеш палци в очите на противника — обясни веднъж Катса, — но нанася сериозни поражения.
— Противно е — възрази Битърблу.
— Човек с твоите размери не може да си позволи лукса да се бие честно, Битърблу.
— Не казвам, че няма да го направя. Твърдя само, че е противно.
Катса се опита да прикрие усмивката си.
— Добре де. Сигурно си права.
Показваше на Битърблу всички слаби места, където ударът е смъртоносен — гърло, тил, корем, очи — лесни места, изискващи по-малко сила. Учеше Битърблу как да крие нож в ботуша си и как да го изважда бързо, как да държи ножа с две ръце и как да държи нож във всяка ръка. Как да внимава да не изпусне острието в разгара на схватката, когато всичко се случва толкова бързо, че умът не смогва да мисли.
— Браво! — извика Ред един ден, когато Битърблу наръга Беър с лакът в слабините и той се преви, стенейки.
— А сега? — попита Катса. — Как ще продължиш?
— Ще забия ножа във врата му — отвърна детето.
— Умно момиче!
— Схватлива е! — похвали я отново Ред.
Наистина беше схватлива. Беше дребничка и Катса знаеше — както знаеха и членовете на екипажа — колко късмет ще й е нужен, ако се наложи да се защитава. Ала наученото щеше да й даде шанс и натрупаната увереност щеше да й бъде от полза. Мъжете, моряците, надаващи насърчителни викове, също помагаха повече, отколкото осъзнаваха.
— Тези умения няма да й потрябват, разбира се — отбеляза Ред. — Монсийската принцеса винаги ще има телохранители.
Катса преглътна първите думи, които й хрумнаха. И все пак не се стърпя:
— По-добре да притежава уменията и да не ги използва, отколкото да ги няма и някой ден да й потрябват.
— Не го отричам, принцесо. Никой не го знае по-добре от вас или от принц По. Решите ли, двамата сигурно ще успеете да обучите цяла детска войска.
В ума на Катса се мярна образът на По — замаян и залитащ. Отпъди го. Отиде да провери как е Беър и се съсредоточи върху следващото упражнение на Битърблу.
Трийсет и четвърта глава
Катса се намираше на мачтата с Ред, когато за пръв път видя Лиенид. Изглеждаше точно така, както По го описваше — нереално, все едно е картина от гоблен или песен. Тъмни зъбери надвисваха над морето, увенчани от заснежени поля. От полята се издигаше стръмна скала, а върху нея — град. Сияен град, сякаш от злато. Поне така си помисли Катса отначало.
Корабът наближи брега и тя разбра, че не е сгрешила съвсем. Сградите от кафяв варовик, жълт мрамор и бял кварц отразяваха светлината на небето и водите. Куполите и кулите на постройката, извисяваща се над всички останали, бяха наистина златни — замъкът на Рор и родният дом на По, огромен и ярък. От изумление Катса зяпна, увиснала от мачтата. Ред се засмя и извика на Пач под тях, че най-сетне се е намерило нещо, което да забави Катса.