— Земя! — изкрещя той и мъжете по палубата нададоха възторжени възгласи.
Ред се плъзна надолу, но Катса остана върху мачтата, впила очи в растящия град на Рор. Различи пътя, виещ се от основата на скалата към града, и платформите, които се издигат от полята към града с въжета, прекалено тънки, за да ги види. Корабът заобиколи югоизточния бряг на Лиенид и пое на север. Тя се обърна и не отлепи очи от града, докато не изчезна зад хоризонта. Градът на Рор почти я заслепи, ала тя не се изненада, че По се е родил в град, който сияе.
И в толкова красива земя. Корабът плаваше край островното кралство на север, после на запад, и Катса гледаше като омагьосана. Виждаше брегове, покрити с бели пясъци или с бял сняг. Планини изчезваха в буреносни облаци. Градове, издълбани в камък, прикрити, надвиснали над морето. Дървета по скатовете с оголели корони, черни на фона на зимното небе.
— Дървета — каза й Пач, когато му ги посочи. — Не ви ли обясни принцът? Наесен листата стават сребърни и златни. Бяха красиви допреди два месеца.
— И сега са красиви.
— Може би, но през зимата Лиенид е сив. През другите сезони е същинска палитра. Ще видите, принцесо.
Катса го погледна изненадано. После разбра, че няма нищо странно в думите му. Щеше да види, ако остане по-дълго. Плановете й бяха мъгляви. Щеше да проучи замъка на По и тайниците му, да подсили крепостта. Да постави стражи. Да размишлява и да чака, докато чуе вест за По или за Лек. Да подготви не само замъка, но и ума си за новини, заразени с отровата на Лек.
— Знам какво сте поискали да направим, принцесо — прекъсна мислите й Пач.
Този път тя погледна още по-изненадано. Той наблюдаваше дърветата по брега със сериозно лице.
— Капитан Фаун ми каза. Сподели само с двама-трима. За да я подкрепим, когато стане време да съобщи на другите.
— Значи ще я подкрепиш? — попита Катса.
— Успя да ме убеди.
— Радвам се — призна Катса. — И съжалявам.
— Не сте виновна вие, принцесо, а чудовището, което властва в Монсий.
Заваля ситен сняг. Катса протегна длани да го приветства.
— Какво му е, принцесо? — попита Пач.
— В какъв смисъл „какво му е“?
— Ами… защо му харесва да наранява хората?
Катса сви рамене.
— Дарбата го улеснява.
— Всеки може да причинява страдания — възрази Пач.
— Не знам — повдигна рамене Катса и се замисли за Ранда, за Мургон и за другите крале и безумните им дела. — Мнозина използват властта, за да вършат жестокости, а никой не е по-могъщ от Лек. Нямам представа защо го прави, но съм наясно, че трябва да го спрем.
— Дали Лек предполага къде сте, принцесо?
Катса наблюдаваше как снежинките се топят в морето. Въздъхна.
— След като напуснахме Монсий, разговаряхме с малцина. И с никого не сме споделяли къде отиваме, докато не се качихме на кораба ви. Но той ни видя, Пач, и мен, и По, и ни позна, разбира се. Няма много места, където да скрием детето. В крайна сметка Лек ще я потърси тук. Трябва да намеря укритие — в замъка, край него или дори в лиенидската пустош.
— Времето ще е сурово, принцесо, чак до пролетта.
— Да. Навярно няма да й осигуря удобства, но ще я опазя невредима.
По й беше разказал, че замъкът му е малък и прилича по-скоро на голямо имение. Но след като видя как крепостта на Рор запълва небосклона, Катса се запита дали мярата на По не е по-различна от тази на другите хора. Дворецът на Ран да изглеждаше внушително. Крепостта на Рор беше грамадна. Къде се вместваше замъкът на По в скалата?
Най-сетне видя замъка на По. Обзе я доволство. Беше малък, поне така й се стори от мачтата на кораба. Изграден от бял камък с балкони и тераси, боядисани в небесносиньо; само една квадратна кула се издигаше от задното крило колкото да загатне, че е повече от къща.
Разположението му обаче не беше обичайно и именно го зарадва най-много Катса. Висока скала се извисяваше над морето, а замъкът, кацнал на върха й — а-ха да се катурне във водата. Представи си как вятърът намира пролука в основите му, разцепва ги с оглушителен трясък и той рухва в морето. Разбра защо балконите са опасни през зимата. Някои висяха над бездната.
Под замъка вълните се блъскаха в основата на скалата. Сред камънака обаче в малка ниша водата се пенеше пред пясъчния бряг. Там започваха стъпала, виеха се по ската, изчезваха, пак се повяваха и пак изчезваха и така чак до стените на замъка и до един от главозамайващите балкони.