— Къде ще хвърлим котва? — попита Катса, вече слязла на палубата.
— От другата страна на скалата има малък залив — обясни й капитан Фаун. — Там ще хвърлим котва. От залива тръгва пътека и отвежда първо настрани — ще си помислите, че сте сбъркали посоката, принцесо — но после пътеката завива обратно, изкачва стръмнината и стига до входа на замъка. Дори да натрупа сняг, я разчистват, в случай че принцът се върне.
— Явно я познаваш добре.
— Преди няколко години бях капитан на малък товарен кораб, принцесо. Лиенидските замъци са разположени в живописни, но непристъпни местности. Трудно се доставят провизии до тях, повярвайте ми, защото всичките са нависоко.
— Много хора ли работят в замъка?
— Малко са. И ще ви напомня, принцесо, че сега замъкът и прислугата са ваши.
Да, бяха нейни. Още една причина да не очаква с нетърпение срещата с обитателите на замъка. Появява се лейди Катса от Мидлънс — обвит с мрачна слава убиец с вродена Дарба да се сражава, — и се оказва притежателка на пръстена на По. Щеше да разкаже абсурдната история за Лек и Ашен, да сподели намерението си да превърне двореца в крепост и да отреже достъпа на външния свят до него… Предчувстваше, че срещата няма да мине гладко.
Пътеката изглеждаше точно както капитан Фаун я описа. Хълмът бе стръмен и осеян със снежни преспи. Най-сериозният проблем обаче бяха краката на Битърблу, свикнали с кораба. По сушата тя ходеше почти толкова тромаво, както в началото залиташе по палубата, та се наложи Катса да я крепи, докато се изкачват към замъка на По. Вятърът духаше откъм гърба им, сякаш ги блъскаше нагоре.
Отблизо замъкът не беше много по-внушителен. Приличаше на висока бяла къща на върха на възвишение с двор, засенчен от невероятно големи дървета и навярно приятен в по-топло време. Прозорците бяха високи, покривът — полегат. Зад дърветата се издигаше кулата, конюшните се намираха от едната страна, а от другата имаше замръзнала зеленчукова градина. По нищо не личеше — ако не броим бученето на вълните — че замъкът е надвиснал над морето.
Стигнаха върха на ската. Поредният порив на вятъра ги побутна към двора с разноцветен плочник. Битърблу си пое облекчено дъх, че отново е на равна земя. Застанаха пред къщата и Катса вдигна юмрук да похлопа по тежката дървена врата. Преди да я докосне, вратата се отвори и ги лъхна топла вълна. Пред тях застана лиенид — позастарял, облечен като иконом в дълго черно палто.
— Добре дошли — поздрави ги той. — Влезте в приемната. Бързо! — подкани ги той, защото Катса се закова на място, изненадана от посрещането. — Да не избяга топлината!
Мъжът ги въведе в тъмен коридор. Катса видя високи тавани, стълбище към площадка с парапет и поне три горящи камини. Битърблу я улови за ръката.
— Аз съм лейди Катса от Мидлънс — подхвана Катса, но мъжът им посочи двукрила врата.
— Насам. Господарят ви очаква.
Катса зейна. Втренчи се стъписано в мъжа.
— Господарят! Тук ли е? Как е възможно? Къде е?
— Моля, милейди. Последвайте ме. Цялото семейство е в приемната.
— Цялото семейство!
Мъжът махна към вратата пред тях. Катса погледна Битърблу и разбра, че смаяното лице на детето отразява нейното. По наистина бе разполагал с достатъчно време да се върне у дома; двете се бяха забавили цяла вечност в планините. Ала как бе успял в това състояние? И как бе напуснал скривалището си, без да го видят? И как…
Мъжът им помаха отново да побързат, а Катса се опита да формулира въпрос, какъвто и да е въпрос.
— Откога е тук принцът? — попита тя.
— Принцовете пристигнаха току-що — отвърна мъжът и отвори вратите, преди Катса да успее да продума.
— Чудесно! — чуха глас отвътре. — Добре дошли, приятели мои! Влезте и заемете почетните си места сред нас. Присъединете се към щастливата ни компания.
Гласът й се стори познат. Битърблу ахна и залитна, а Катса я задържа и я притисна към себе си. Вдигна поглед видя непознати хора, седнали край стените на дълга зала дъното на залата, усмихнат и впил в тях единственото си око седеше крал Лек Монсийски.
Трийсет и пета глава
Добре дошли. Приятели. Почетни места. Щастлива компания.
Катса веднага усети, че този човек не й вдъхва доверие, макар да изрича приятни думи с гальовен глас. Нещо у него караше сетивата й да застанат нащрек. Не го харесваше.