— Той умря и вече съм добре — гласът на Битърблу прозвуча по-уверено, а ръката й спря да трепери. — И не съм принцеса. Аз съм кралицата на Монсий. Моя отговорност е да накажа Катса, а аз твърдя, че тя постъпи правилно и ви забранявам да я наранявате.
Наистина изглеждаше добре — държеше умело ножа и излъчваше спокойствие и решимост. Братята на По и баща му стояха в полукръг с вдигнати саби. Пръстените по ръцете им и халките в ушите им проблясваха. Като седем вариации на По, помисли си зашеметено Катса, ала без светещи очи. Разтърка очи. Чувстваше се изтощена, неспособна да мисли. Няколко жени в дъното на залата плачеха.
— Тя уби баща ти — повтори крал Рор, но по-колебливо.
Вдигна ръка към челото си. Втренчи се объркано в Битърблу.
— Баща ми беше зъл — подхвана Битърблу. — Притежаваше Дарба да заблуждава хората с думите си. Мамеше ви — за смъртта на мама, за болестта ми, за намеренията си. Катса ме защитаваше. Днес завинаги ме спаси от него.
Вдигнаха ръце към главите. Веждите им се присвиха. Лицата им заприличаха на недоумяващи маски.
— Каза ли Лек… каза ли, че този замък е негов? — попита с пресеклив глас Рор, втренчен в пръстените си.
Майката на По си пое колебливо дъх. Обърна се към съпруга си.
— Постъпката на лейди Катса ми се струва оправдана. Той очевидно се канеше да очерни По с несправедливо обвинение. Лично аз съм склонна да обмисля възможността, че ни е лъгал от самото начало. — Опря длан в гърдите си. — Предлагам ви да седнем и да поговорим.
Съпругът и синовете й разтриваха чела и кимаха замаяно.
— Да седнем — Рор посочи столовете. Видя Лек и се сепна, сякаш е забравил, че бездиханното му, кървящо тяло е в залата. — Донесете столовете тук, в средата, далеч от… от това зрелище. Синове, помогнете на дамите. Принцесо… кралице Битърблу, ще повторите ли пак думите си? Умът ми е замъглен, признавам. Синове, не прибирайте сабите. Редно е да сме предпазливи.
— Аз ще я разоръжа — заяви Битърблу, — за да се успокоите. Моля те, Катса — рече извинително и протегна ръка.
Катса бръкна в ботуша си и подаде ножа на детето. Седна на стола, който й донесоха. Наблюдаваше вцепенено суетнята наоколо, чуваше подрънкването на сабите, гледаше как жените си бършат лицата и въздишат тежко, вкопчили се в ръцете на съпрузите си. Оброни глава в длани. Умът й се проясняваше и осъзнаваше какво е сторила.
Все едно бавно се разнася магия, сякаш едно по едно се пукаха мехурчета и оставяха празнота след себе си. Мислите им наистина се изпариха; говореха небивалици, говореха объркано, напрягаха се да сглобят забравени думи, независимо че всички бяха присъствали на разговора.
Рор дори не успяваше да отговори смислено на въпросите на Битърблу — кога Лек е пристигнал в Лиенид, какво им е казал, как ги е убедил, че замъкът на По е негов. Как е придумал Рор да напусне града си и двореца и да дойде в това отдалечено кътче на кралството със съпругата и синовете си, за да забавлява Лек и да изпълнява заповедите му, докато той чака дъщеря си, която може никога да не пристигне. Устните на Рор произнасяха чутото от Лек с недоумение, на пресекулки.
— Иска да се установи в моя град. Така ми каза. До моя трон!
— Каза нещо за прислужниците ми, но няма да го повторя — добави кралицата му.
— Поиска да променим търговските си споразумения! Сигурен съм! — възкликна Рор. — В полза на Монсий!
Изправи се и закрачи из помещението. В знак на уважение към краля Катса се надигна вдървено, но кралицата я дръпна да седне.
— Ако ставаме всеки път, когато заснове напред-назад, няма да подвием крак — предупреди я.
Ръката й задържа нейната по-дълго от необходимото, а очите й се застояха върху лицето й. Гласът й прозвуча ласкаво. Колкото повече заблуди на Лек разбулваше събранието, толкова по-благосклонно поглеждаше лиенидската кралица към Даровитата, седнала до нея.
Яростта на Рор се разпалваше. Гневяха се и синовете му, един по един се отърсваха от вцепенението и скачаха на крака. Крещяха и спореха какво точно е казал Лек.
— Добре ли е наистина По? — попита един от по-младите, взирайки се в лицето на Катса.
По бузата й се стече сълза и тя остави Битърблу да разкаже историята им, да разкрие истини за Лек, които се забиваха в слушателите й като стрели. Как Лек е искал да нарани детето по зловещ, неописуем начин; как е похитил дядо Тийлиф и е убил Ашен. Как хората му едва не са убили По. Сега скръбта надделя над яростта на Рор и той коленичи и заплака — за баща си, за сина си и за сестра си, — а синовете му закрещяха още по-силно и по-смаяно. Зашеметена, Катса си помисли, че неслучайно По е толкова словоохотлив. В Лиенид всички говореха много и едновременно. Избърса сълзите си и се опита да се пребори с объркването.