— Ще се омъжиш ли за него? — попита я простичко тя и Катса пак се сепна.
Отговорът на този въпрос обаче беше лесен. Погледна кралицата в очите.
— Няма да се омъжа за никого.
Кралицата сбърчи учудено чело, но не продума. Поколеба се и накрая каза:
— Спасила си живота на сина ми в Монсий. Днес го спаси отново. Никога няма да го забравя.
Изправи се, наведе се и целуна Катса по челото. За трети път, откакто жената бе влязла в стаята, Катса трепна изненадано. Кралицата се обърна и излезе, развяла диплите на робата си. Вратата се затвори и Катса се взря в празнотата, останала зад майката на По. Образът на Лек изплува отново в съзнанието й.
Трийсет и шеста глава
Катса застана в най-отдалечения край на палубата, докато Беър, Ред и още неколцина моряци издърпваха с въжета ковчега на Лек. Прииска й се да няма нищо общо с него, прииска й се дори въжетата да се скъсат, тялото на Лек да се стовари в морето и водните създания да го разкъсат. Изкачи се на мачтата и се залюля самотна на върха й.
Към Монсий поемаше многобройно кралско шествие. Кралица Битърблу, принц Скай и крал Рор. Рор реши да ги придружи с обяснението, че дъщерята на сестра му все още е дете. А и да не беше, се връщаше в невъзможна обстановка. В омагьосано кралство, което смята краля си за олицетворение на добродетелността, а принцесата — за болна, слаба и дори за полудяла. Не можеха да изпратят невръстната кралица в Монсий да обяви, че се възкачва на трона, защото любимият на всички поданици крал е мъртъв. Битърблу се нуждаеше от авторитетна подкрепа и от наставления. Рор й предлагаше и двете.
Реши още Скай да отиде при По. С друг кораб изпрати Силверн в Мидлънс да прибере дядо Тийлиф у дома. На останалите си синове разпореди да се върнат у дома при семействата и задълженията им, макар всички да настояваха, че мястото им е в града на Рор. Своите дела кралят повери на кралицата както винаги, когато обстоятелствата налагаха да напусне трона. Кралицата беше повече от способна да го замести.
Ден след ден Катса наблюдаваше Рор от върха на мачтата. Различаваше смеха му, чуваше колко добронамерено разговаря с моряците. Той нито скромничеше, нито проявяваше малодушие. Беше красив като По и самоуверен като По, но твърде по-властен от него. Постепенно обаче Катса разбра, че могъществото не го опиянява. Не помагаше на моряка да развива въжетата, но заставаше до него и с интерес го разпитваше за работата, за дома му, за майка му и баща му, за братовчед му, ловил цяла година риба в нандърските езера. За пръв път виждаше крал, да гледа към поданиците си, а не над главите ми, крал, който вижда не само себе си.
Катса се привърза бързо към Скай. Понякога, когато корабът потъваше в бездните между вълните, той се изкатерваше по мачтата, задъхан, с ококорени и засмени сиви очи. Сядаше до Катса върху високата наблюдателница, по-неспокоен от нея, но сърдечен и ненатрапчив приятел.
— След като се запознах със семейството ви, мислех, че само По умее да мълчи — каза му Катса веднъж, след като поседяха известно време, без да продумат.
По лицето му се разля усмивка.
— Готов съм да поспорим, ако искаш. Или да те засипя с хиляди въпроси. Ако ти се говореше… така де… ако ти се говореше, предполагам, щеше да говориш, нали? А не да се катериш тук и да се лашкаш над вълните с риск да полетиш надолу.
Присъствието на Скай и гороломният, добронамерен глас на Рор долу; дружелюбието на моряците към Битърблу, когато излизаше на палубата да тренира; вещата и хладнокръвна капитан Фаун, която винаги се отнасяше с уважение към Катса — всичко това й вдъхваше сили. Здрава кожа започна да покрива раната, зейнала в нея, когато камата й прониза Лек.
Все по-често мислеше за чичо си. Колко дребнав и суетен й изглеждаше сега крал Ранда! Колко глупаво му беше позволявала да я контролира.
Контрол. Това бе раната на Катса — Лек й бе отнел волята. Не изпитваше угризения; не се винеше за случилото се. Нямаше друг изход. Лек беше твърде могъщ. Тя уважаваше силните противници като дивата котка и планината. Ала уважението и смирението не омаловажаваха ужасния факт, че е изгубила власт над волята си.
— Прощавай, Катса — наруши веднъж мълчанието Скай, когато бяха кацнали за пореден път заедно над морето, — но искам да те питам нещо.
И преди бе зървала същото недоумение в очите му. Знаеше какво ще я попита.
— Не си съпруга на брат ми, нали?
Тя се усмихна мрачно.