— Капанът за риба помогна ли ти?
— Разбира се. Още го използвам.
— Войниците претърсиха ли колибата?
— Да.
— А ти успя да се скриеш в пещерата въпреки раните?
— Чувствах се далеч по-добре. Никак не се затрудних.
— Но сигурно ти е било много студено. Намокрил си се до кости.
— Те не останаха дълго, Катса. Много скоро се върнах в колибата и запалих огън.
Катса се заизкачва по стръмна скала. Улови се за тънко дърво и се покатери на върха й. Голям плосък камък стърчеше сред девствения сняг. Нагази в преспите и седна върху камъка. По я последва и се настани до нея. Погледна го. Беше впил очи в земята.
— Искам да знам какво има — настоя тя.
Той сви устни, но не я погледна. Гласът му прозвуча преднамерено нехайно.
— Аз не бих те насилвал да споделяш чувствата си, ако не искаш.
Тя се взря смаяно в него.
— Да, но аз не бих те излъгала. А ти ме лъжеш, че всичко е наред.
Странно изражение се изписа по лицето му. Невинно, уязвимо, сякаш е десетгодишно дете, което се мъчи да не заплаче. В гърлото й заседна буца. По…
— Моля те, недей — отрони той. — Завива ми се свят, когато ми говориш на ум. Заболява ме главата.
Тя преглътна и се опита да каже нещо.
— От падането ли те боли главата?
— От време на време.
— Това ли те измъчва?
— Нищо не ме измъчва.
Тя го докосна по ръката.
— По, моля те…
— Не се тревожи.
Отблъсна ръката й и тя се стъписа; стана й обидно, сълзи запариха в очите й. По никога не омаловажаваше притесненията й, никога не се отдръпваше от нея. Това не беше По, а някой непознат. Липсваше нещо, което преди е било тук. Тя бръкна под яката на палтото си и извади пръстена. Подаде му го.
— Вземи го.
Той дори не го погледна. Очите му не се отлепиха от дланите.
— Не го искам.
— Какви ги дрънкаш? Това е твоят пръстен.
— Задръж го.
Погледна го удивено.
— По, наистина ли смяташ, че ще го взема? Не знам дори защо ми го даде. Не биваше.
Присвил горчиво устни, той продължаваше да се взира в ръцете си.
— Дадох ти го, защото мислех, че може да умра. Знаех, че войниците на Лек може да ме убият, а ти нямаш дом. Исках да живееш в моя дом, ако умра. Моят дом ти отива — добави той с горчивина, непонятна горчивина, която я преряза като с нож.
Тя усети, че плаче. Избърса яростно лицето си и се извърна от него, защото не искаше да го гледа така, втренчен с каменно изражение в земята.
— По, умолявам те да ми кажеш какво има.
— Толкова ли е трудно да задържиш пръстена? Замъкът ми е усамотен, в затънтен край на света. Там ще бъдеш щастлива. Семейството ми няма да ти досажда.
— Да не си полудял? А ти какво ще правиш, когато се настаня в дома ти? Къде ще отидеш?
— Не искам да се връщам в замъка — отвърна той с много тих глас. — Ще остана тук. Далеч от всички, на спокойствие. Искам… искам да съм сам.
Погледна с невярващи очи.
— Задръж пръстена, Катса. Не го искам.
Тя онемя. Поклати вцепенено глава, после се пресегна и пусна пръстена в шепата му.
Той се втренчи в него.
— Ще го дам на Скай — въздъхна По. — Да го занесе на татко. Той ще реши какво да прави с него.
Изправи се и този път наистина залитна. Отдалечи се от нея, стиснал лъка. Улови се за един храст и се прехвърли над близката скала. Проследи го с поглед как се изкачва сам по зъберите.
През нощта Катса седеше, облегната на стената, вслушваше се в равномерното дишане наоколо и наблюдаваше По, легнал до брат си и монсийските войници. Спеше и лицето му изглеждаше умиротворено. Красивото му лице…
След разговора По се върна в колибата, стиснал лъка в една ръка и няколко заека в другата, стовари доволно улова пред брат си и си свали палтото. После дойде до стената, където Катса седеше с мрачно изражение, клекна пред нея, целуна ръцете й и потърка студеното си лице в тях.
— Съжалявам — прошепна и тя внезапно усети, че всичко е наред, че По не се е променил и ще продължат напред, на чисто и загърбили тревогите.
Докато вечеряха обаче и всички бъбреха, а Битърблу се шегуваше с войниците, По отново се зарея някъде. Почти не хапна. Мълчеше, а по лицето му се четеше тъга. Сърцето я заболя; излезе и цяла вечност броди в мрака.