Катса мълчеше и дъвчеше разсеяно хляб. Обърна се към Скай и огледа раменете му — силни и прави като на брат му; огледа и здравите му ръце. Беше най-близък по възраст до По; сигурно се бяха счепквали милион пъти като деца.
Катса се втренчи в масата с присвити очи. Запита се какво ли е да се биеш, без да виждаш, и всяко движение наоколо да ти отвлича вниманието.
— Най-сетне поне започна да се храни — прекъсна размишленията й Битърблу.
Катса се сепна. Взря се в детето.
— Така ли?
— Вчера яде. И тази сутрин. Всъщност изглеждаше доста изгладнял. Не забеляза ли?
Катса въздъхна. Отблъсна стола назад и се запъти към вратата.
Намери го пред водата, впил невиждащи очи в замръзналата повърхност на езерото. Трепереше. Няколко секунди го гледа колебливо.
— По — попита го, — къде ти е палтото?
— А къде е твоето?
Застана до него.
— Не ми е студено.
По наведе глава към нея.
— Щом не ти е студено, а аз съм без палто, има само един начин да ми помогнеш.
— Да се върна и да ти донеса палтото ли?
Той се усмихна. Протегна ръце и я прегърна. Изненадана, тя се притисна към него и заразтрива треперещите му рамене, да ги постопли.
— Точно така — насърчи я По. — Стопли ме!
Тя се засмя и го прегърна по-силно.
— Искам да ти разкажа нещо.
Тя се отдръпна назад и погледна лицето му, защото долови странна нотка в гласа му.
— Знаеш как се борех с Дарбата си през последните месеци — подхвана По. — Опитвах се да я усмиря. Стараех се да не обръщам внимание на всичко, което ми показва, а само на малкото, което ми е необходимо.
— Да…
— Е, преди няколко дни, в пристъп на самосъжаление, се отказах.
— Отказа се от какво?
— Да се боря с Дарбата си. Оставих я да ме завладее. И знаеш ли какво се случи? — Не дочака да чуе предположението й. — Спрях да се боря и всичко наоколо някак си се намести. Всички движения, пейзажът, земята и небето, дори мислите на хората. Всичко оформи една картина. Усещам мястото си в нея както никога досега. Все още се чувствам замаян, но не като преди.
Тя прехапа устни.
— Не разбирам, По.
— Лесно е, Катса. Оставя ли сетивата си да възприемат всичко, нещата създават свой порядък. Ето, ние стоим тук. В дървото зад мен има птица. Виждаш ли я?
Катса надникна над рамото му. Птичката, кацнала върху един клон, си чистеше с човка перушината под крилото.
— Виждам я.
— Преди щях да се опитам да прогоня образа на птицата, за да се съсредоточа върху земята под краката ми и върху теб в прегръдките ми. Сега просто оставям птицата и всичко друго да витае около мен. Лека-полека несъществените подробности започват да избледняват. И ти оставаш в центъра на вниманието ми.
Странно усещане завладя Катса. Сякаш внезапно е стихнала упорита болка, освобождавайки тялото й. Изпита облекчение и надежда.
— По… Звучи чудесно.
Той въздъхна.
— Олекна ми, защото не се чувствам толкова зашеметен.
Тя се поколеба, но реши да го изрече на глас. И без друго той сигурно вече беше разбрал.
— Мисля, че е време да започнеш да се биеш отново.
По се подсмихна.
— О? Така ли мислиш?
Тя вирна предизвикателно брадичка.
— Защо не? Ще укрепнеш, а брат ти е подходящ противник.
Той опря чело в нейното. Гласът му прозвуча много тихо:
— Спокойно, Катса. Ти знаеш най-добре. Щом смяташ, че е време да започна да се бия, ще започна да се бия.
Той се усмихна. Сърцето й се сви, защото това бе най-мимолетната и най-тъжната усмивка на света. Ала когато вдигна ръка да докосне лицето й, забеляза, че си е сложил пръстена.
Трийсет и девета глава
Получи се нещо като школа. Катса измисляше упражнения за Скай и По, които поставяха на изпитание най-вече силата на По. Скай беше доволен, защото се оказваше в по-изгодно положение. Катса беше доволна, защото виждаше колко бързо напредва По. Караше ги да се борят и постоянно напомняше на По — мислено и на глас — да използва повече мускулите си и по-малко Дарбата.
Катса учеше и Битърблу как да държи сабята, как да блокира удари, а накрая и как да нанася удари. Позиция и равновесие, сила и движение, бързина. Отначало детето боравеше със сабята непохватно както с ножа, но работеше упорито и напредваше не по-зле от По.