— Не исках да те стресна — извини се Катса. — Просто търся място да се поупражнявам.
Момчето скочи от стола и побягна. Катса разпери ръце. Е, сега поне конюшнята остана изцяло на нейно разположение. Размести балите със сено, седлата и греблата, за да освободи място, и започна да рита и да размахва юмруци във въздуха. Въртеше се и се премяташе, съсредоточена върху въздуха, пода, стените наоколо, конете и въображаемите противници. Постепенно съзнанието й се успокои.
На вечеря Ол и Гидън й съобщиха интересна новина.
— Крал Мургон е обявил, че в замъка му е извършена кражба. Преди три нощи.
— Нима? — Катса погледна първо Ол, а после и Гидън. И двамата приличаха на котки, приклещили мишка в ъгъла. — И какво са му откраднали?
— Обяснил само, че откраднатото е изключително ценно — отвърна Ол.
— Велики небеса! — възкликна Катса. — И кого набеждават за кражбата?
— Според някои било момче с Дарба — обясни Ол. — Нещо като хипнотизатор, който приспал кралските стражи.
— Други споменават за мъж като великан — добави Гидън. — Притежавал воинска Дарба и сразил стражите един по един.
Гидън се разсмя гръмогласно, а Ол се подсмихна над чинията.
— Любопитни новини! — отбеляза Катса и попита с надеждата въпросът й да прозвучи нехайно: — Разбрахте ли нещо друго?
— Забавили се доста — уточни Гидън, — защото отначало решили, че виновникът е в замъка. Някакъв гостенин с Дарба да се сражава. — Той сниши глас. — Представяш ли си? Какъв късмет!
— Какво им е казал този гостенин? — попита привидно невъзмутимо Катса.
— Очевидно нищо полезно — махна Гидън. — Твърдял, че не знае нищо.
— Какво са му сторили?
— Не знам — вдигна рамене Гидън. — Нали е боец? Едва ли са успели да му сторят нещо.
— Кой е той? Откъде е?
— Не знам. — Гидън я сръга с лакът. — Хайде, Катса! Пропускаш главното. Няма значение кой е. Изгубили са часове да го разпитват. Когато се сетили да търсят другаде крадците, било късно.
Катса разбираше — по-добре от Гидън и Ол — защо Мургон е прахосал толкова време да разпитва гостенина. И защо се е постарал да скрие откъде идва той. Мургон едва ли искаше да го заподозрат, че е похитил Тийлиф и го е затворил в тъмницата си.
Но защо лиенидът не беше казал нищо на Мургон? Защо я беше защитил?
Проклетият дъжд трябваше да спре, за да се върнат в града на Ранда и при Рафин.
Катса отпи глътка и остави чашата върху масата.
— Какъв късмет за крадците!
Гидън се ухили.
— И още как!
— Научихте ли още нещо?
— Сестрата на гостилничаря има бебе на три месеца — отвърна Ол. — Онази сутрин се уплашили. Сторило им се, че едното му око потъмнява, но се оказало само игра на светлосенки.
— Колко интересно! — Катса поля месото си със сос.
— Кралицата на Монсий тъгува ужасно за дядо Тийлиф — подметна Гидън. — Един монсийски търговец го спомена.
— Чух, че спряла да се храни — изсумтя Катса. Намираше го за глупав начин да скърбиш.
— И още нещо — продължи Гидън. — Затворила се с дъщеря си в покоите си. Позволявала само на прислужницата си да влиза. Не допускала дори съпруга си.
Това вече беше не само глупаво, но и необяснимо.
— Разрешава ли на дъщеря си да яде?
— Прислужницата им носи храна — обясни Гидън. — Но не излизат от покоите на кралицата. Кралят проявявал изключително търпение.
— Ще й мине — отсъди Ол. — Скръбта въздейства странно на хората. Ще й мине, когато открият баща й.
Съветът взе решение да скрие стареца заради собствената му безопасност, докато научат защо са го отвлекли. Дали не трябваше да изпратят съобщение на монсийската кралица, за да облекчат странната й скръб? Катса реши да размисли и се допита до Ол и Гидън, когато останат насаме.
— Тя е лиенид — обади се Гидън. — Лиенидите са си чудаци.
— На мен ми се струва много странно — сподели Катса.
Не беше изпитвала скръб, а и да беше, не помнеше. Майка й, сестрата на Ранда, се спомина от треска, преди очите на Катса да се оцветят. Същата треска отнесе в гроба майката на Рафин — кралицата на Ранда. Бащата на Катса — мидлънски лорд от северната граница, бе убит при набег на — уестърски бандити срещу нандърско село. Не му влизало в работата да се намесва, но той решил да защити съседите си и така го убили. Тя още не беше проговорила. Не го помнеше.