— В двореца говорят, че сте опасна, милейди.
Катса огледа изпитателно възрастната жена — сивата коса, сивите очи и закръглените й ръце, скръстени над закръгления корем. Жената задържа погледа й както никой друг, освен Рафин, Ол и краля. Катса сви рамене, нарами чувал с жито и го окачи върху кука, забита в дървен стълб в средата на залата.
— Първият мъж, когото убихте, милейди… — продължи Хелда, — онзи братовчед. Наистина ли искахте да го убиете?
Всъщност никой не й бе задавал този въпрос. Момичето отново се втренчи в лицето на жената и тя отново не отмести очи. Катса усети, че не е редно прислужница да задава такъв въпрос. Но не беше свикнала да разговарят с нея и не знаеше как да отговори.
— Не — отвърна тя. — Просто не исках да ме докосва.
— Значи сте опасна за хора, които не харесвате, милейди. Но приятелите ви няма от какво да се боят.
— Затова се упражнявам тук — обясни Катса.
— Усъвършенствате Дарбата си — съгласи се Хелда. — Да, всички Даровити трябва да шлифоват уменията си.
Тази жена знаеше нещо за Дарбите и не се страхуваше да произнася думата. Време беше Катса да поднови тренировката, но тя не помръдна с надежда жената да добави още нещо.
— Милейди — подхвана Хелда, — позволете да ви задам нетактичен въпрос.
Катса зачака. Не й хрумваше по-нетактичен въпрос от този, който жената вече беше задала.
— Кой ви прислужва, милейди? — попита Хелда.
Катса се почуди дали жената не й се подиграва. Изправи рамене и я погледна право в очите, предизвиквайки я да се засмее или да се усмихне.
— Нямам прислужници. Щом ми отредят прислужничка, тя обикновено предпочита да напусне двореца.
Хелда не се засмя и не се усмихна. Просто гледаше изпитателно Катса.
— Грижи ли се някоя жена за вас, милейди?
— Не.
— Обяснил ли ви е някой за женските кръвотечения, милейди, и какво се случва между мъжа и жената?
Катса недоумяваше и усети, че възрастната жена долови неведението й. Ала отново не се засмя и не се усмихна. Огледа Катса от главата до петите.
— На колко години сте, милейди?
Катса вирна брадичка.
— На единайсет. Почти…
— И смятат да ви оставят да научите всичко това сама? — смая се Хелда. — И да подивеете от уплаха, защото не знаете какво ви е нападнало?
Катса вирна брадичка още по-нагоре.
— Винаги знам какво ме напада.
— Мило дете, милейди, позволете ми да ви служа от време на време, когато ви потрябвам и когато не съм необходима на малчуганите.
Катса си помисли колко ужасно трябва да е да работиш в забавачката, щом тази жена предпочита да й прислужва.
— Нямам нужда от прислуга — отсече тя. — Но ще помоля да те преместят от забавачката, ако там се чувстваш нещастна.
Стори й се, че долавя бегла усмивка.
— Щастлива съм в забавачката — каза Хелда. — Простете ми, задето ви противореча, милейди, но ви е нужна прислуга, по-точно прислужница. Защото нямате майка и сестри.
На Катса не й трябваха нито майки, нито сестри. Не знаеше как се постъпва със заядливи прислужници. Предположи, че Ранда щеше да се разгневи, но тя самата се страхуваше от гнева си. Затаи дъх, сви юмруци и застина неподвижно като дървения стълб в средата на залата. Жената можеше да си говори каквото ще. Това бяха само думи.
Хелда стана и приглади роклята си.
— От време на време ще идвам при вас, милейди.
Катса придаде на лицето си каменно изражение.
— Ако ви омръзнат тържествените вечери на чичо ви, заповядайте в моята стая.
Катса примигна. Мразеше вечерите на чичо си с подмолните погледи, с хората, които не искаха да седят до нея, и с гороломния глас на Ранда. Наистина ли е възможно да ги пропуска? Дали с тази жена ще се чувства по-добре?
— Трябва да се връщам при децата, милейди. Казвам се Хелда. Идвам от Западен Мидлънс. Очите ти се много красиви, скъпа. Довиждане.
Хелда излезе, преди Катса да си възвърне дар словото. Втренчи се във вратата, която се захлопна зад гърба на прислужницата.
— Благодаря — рече, макар да нямаше кой да я чуе, и се почуди защо гласът й сякаш наистина мисли, че е признателна.
Катса седеше във ваната и дърпаше възлите, заплели се в гъстата й коса. Чуваше как в съседната стая Хелда снове насам-натам, отваря чекмеджета и шкафове и изважда обеците и огърлиците, захвърлени между фустите и ужасните корсети. Мърмореше недоволно, най-вероятно коленичила, за да потърси под леглото четката за коса и вечерните обувки на Катса.