Противно на желанието й лиенидският принц също я разсейваше. Седеше в отсрещния край на залата и постоянно се мержелееше пред очите й, независимо от опитите й да не го поглежда. Понякога усещаше как я наблюдава. Беше дързък и съвсем различен от другите гости, които както винаги старателно се преструваха, че я няма. Хрумна й, че очите му я смущават не само защото са странни, а и защото не се страхуват да срещнат нейните. Погледна го веднъж, когато сведе глава, но той вдигна очи и ги впи в нейните. Давиш зададе два пъти един и същи въпрос, докато Катса най-сетне го чу и извърна лице от лиенида, за да му отговори.
Скоро щеше да й се наложи да застане срещу тези очи. Налагаше се да поговорят. Трябваше да реши какво да прави с него.
Лорд Давит би се успокоил съвсем, ако разбере, че Ранда няма да му предложи ръката й, прецени тя и попита:
— Лорд Давит, имате ли съпруга?
Той поклати глава.
— Само това липсва в имението ми, милейди.
Катса се вторачи в телешкото с моркови в чинията й.
— Чичо ми е много разочарован, защото не възнамерявам да се омъжвам.
Лорд Давит отвърна след кратко мълчание:
— Съмнявам се дали чичо ви е единственият разочарован.
Катса погледна замислено дребното му лице и се усмихна.
— Лорд Давит, вие сте истински джентълмен.
В отговор лордът се усмихна.
— Мислите, че не съм искрен, милейди, но грешите. — Той се приведе към нея и прошепна: — Искам да говоря със Съвета.
Оживена гълчава огласяше трапезарията, но Катса го чу. Впери поглед в масата и разбърка супата си.
— Облегнете се назад. Дръжте се, сякаш водим непринуден разговор. Не шепнете, за да не привличате внимание.
Лордът се отдръпна. Вдигна показалец към прислужницата да му донесе още вино. Изяде няколко хапки от телешкото и се обърна отново към Катса.
— Това лято времето беше много милостиво към възрастния ми баща, милейди. Горещините го измъчват, но на североизток беше прохладно.
— Радвам се да го чуя — кимна Катса. — Информация ли имате или молба?
Лордът отговори с пълна с моркови уста.
— Информация. — Отряза нова хапка от телешкото. — Все по-трудно ми е да се грижа за него, милейди.
— Защо?
— Възрастните не понасят неудобствата. Наш дълг е да им създаваме удобства… и да ги пазим.
Катса кимна повторно.
— Правдиви думи.
Лицето й изглеждаше безучастно, но сърцето й затуптя развълнувано. Ако информацията касаеше лиенидския старец, всички щяха да пожелаят да я чуят. Тя пъхна ръка под тежката покривка и докосна Гидън по коляното. Той се приведе леко към нея, без да извръща поглед от дамата от другата му страна.
— Вие сте добре осведомен човек, лорд Давит — каза тя на лорда или по-скоро на чинията си, за да я чуе Гидън. — Надявам се да успеем да поговорим пак, докато сте в двореца.
— Благодаря, милейди — промърмори лорд Давит. — И аз се надявам.
Гидън щеше да съобщи на другите. Щяха да се срещнат през нощта в покоите й, защото се намираха в уединен кът в двореца и защото само в нейните стаи не сновяха прислужници. Преди това щеше да се отбие при Рафин. Дори дядо Тийлиф да спеше, искаше да се увери със собствените си очи, че е добре.
Катса чу кралят да изрича нейното име и раменете й се вкамениха. Не го погледна, за да не го насърчава да я заговори. Не разбра думите му; най-вероятно разказваше на някой гост на какво е способна. Смехът му се понесе над масите в просторната мраморна зала. Катса се постара да не сбърчва недоволно чело.
Лиенидският принц я наблюдаваше. Усещаше погледа му. Горещина плъзна по гърба й и пропълзя към главата й.
— Милейди — попита лорд Давит, — да не би да ви призля? Изглеждате зачервена?
Гидън се обърна към нея с угрижено лице. Докосна я по ръката.
— Добре ли си?
Тя се отдръпна рязко.
— Винаги съм добре — процеди през зъби и внезапно почувства необходимост да излезе от залата.