Наистина беше свирепа. Бърза и точна дори с посредствен лък, извит лошо, опънат лошо. Нищо чудно защо Ранда се отнася така с нея.
Знаеше, че зад нея стои лиенидът. Не му обърна внимание, но забави темпото; преструваше се, че се прицелва дълго в коленете и в бедрата, преди да пусне стрелата. Усети пръстта под краката си и си спомни, че е боса, че косата й се спуска върху раменете, а обувките й са захвърлени някъде пред оръжейницата. Сигурно ги беше забелязал. Тези очи едва ли пропускаха нещо. Е, и той нямаше да изтърпи глупавите обувки и фуркетите за коса, ако главата му скимти от болка. Или щеше да ги изтърпи? Накитите по ушите и по пръстите му сякаш не му пречеха. Лиенидите явно бяха суетни люде.
— Убиваш ли със стрели? Или само раняваш?
Спомни си дрезгавия му глас от замъка на Мургон. Вземаше я на подбив и сега, както и тогава. Не се обърна към него. Извади още две стрели от колчана, нагласи ги една до друга на тетивата, издърпа я и я пусна. Едната се заби в главата на чучелото, втората — в гърдите му. Забиха се с приятно приглушено тупкане и засияха бледо, озарени от трептящите пламъци на факлите.
— Никога не бих допуснал грешката да те предизвикам на двубой с лъкове.
В гласа му звънна смях. Катса остана с гръб към него и посегна за нова стрела.
— Не се отказа толкова лесно при предишната ни среща — напомни му тя.
— О, да, защото и аз притежавам Дарба да се бия. Но не ме бива толкова с лък и стрела.
Катса не устоя на изкушението. Заинтригува се. Погледна го. Сенките закриваха лицето му.
— Наистина ли?
— Дарбата ми помага при ръкопашен бой — обясни той. — Или когато се сражавам със сабя. Но не подобрява уменията ми с лъка.
Той се облегна на голямата каменна плоча, където стрелците си оставяха оръжията, и скръсти ръце. Беше започнала да свиква с вида му, с нехайния му вид, сякаш ще задреме всеки момент. Но не се заблуждаваше. Знаеше, че ако се спусне към него, той ще реагира светкавично.
— Значи имаш предимство, когато си близо до противника — отбеляза тя.
Той кимна.
— Навярно отбягвам стрелите по-бързо от човек без Дарба, но когато стрелям, всичко зависи от мен.
— Хмм…
Катса му повярва. Дарбите бяха странно нещо: проявяваха се различно у всеки.
— И с нож ли се прицелваш умело като с лък? — попита той.
— Да.
— Непобедима си, лейди Катса.
Отново долови смеха в гласа му. Изгледа го замислено и тръгна към мишените. Спря пред „убитото“ чучело и издърпа стрелите от бедрата, от гърдите и от главата му.
Той търсеше дядо си, а Катса знаеше къде е дядо му. Но не й се струваше безопасно да му се довери.
Обиколи мишените и прибра всички стрели. Усещаше, че той я наблюдава и очите му, впити в гърба й, я заставиха да тръгне към далечния край на стрелбището и да угаси факлите една по една. Когато угаси последната, тъмнината я обгърна и тя разбра, че е невидима.
Обърна се към него, за да го огледа скришом в сиянието на факлата пред оръжейницата. Той обаче се взираше право в нея, попрегърбен, скръстил ръце. Невъзможно беше да я вижда, но тя не издържа на втренчения му поглед, макар да знаеше, че очите му не я различават в мрака.
Прекоси стрелбището и застана на светло. Той й се усмихна леко. Пламъкът на факлата озари очите му едното златно, другото сребърно. Приличаха на очи на котка или на друго нощно създание.
— Дарбата помага ли ти да виждаш в тъмното? — попита Катса.
Той се засмя.
— Как не! Защо?
Тя не отговори. Гледаха се мълчаливо. Червенината се надигна отново по врата й, съпроводена от раздразнение. Беше свикнала хората да отбягват очите й, но не биваше да му позволява да я изкарва от кожата й само с един поглед.
— Връщам се в двореца — заяви тя.
Той се отлепи от каменната плоча.
— Милейди… Искам да те питам нещо.
Е, тя знаеше, че този разговор е неизбежен, и предпочиташе да го проведат на тъмно, където очите му няма да я смущават. Свали колчана и го остави върху камъка. Подреди лъка до него.
— Да?
Той се облегна отново върху камъка.
— Какво открадна от крал Мургон, милейди? — попита той. — Преди четири нощи.
— Нещо, което крал Мургон беше откраднал.
— А… Откраднал от теб?