— Да, от мен или от приятел.
— Нима? — Той скръсти ръце и повдигна вежди. — Чудя се дали този приятел ще се изненада, че го наричат така?
— Защо да се изненада? За враг ли се смята?
— Доколкото знам, мидлънсите нямат нито приятели, нито врагове. Мислех, че крал Ранда предпочита да не се замесва.
— Ами ако грешиш?
— Не греша. — Той се втренчи в нея и тя благодари на мрака, задето забулва странните му очи. — Имаш ли представа защо съм тук, милейди?
— Син си на лиенидския крал — отвърна тя. — Казаха ми, че търсиш изчезналия си дядо. Защо си дошъл в двореца на Ранда обаче, не знам. Съмнявам се Ранда да е похитил дядо ти.
Той я изгледа мълчаливо и по лицето му пробяга усмивка. Катса очевидно не успя да го заблуди. Но нямаше значение. Не възнамеряваше да потвърждава подозренията му.
— Крал Мургон беше сигурен, че съм замесен в кражбата — продължи той. — Беше сигурен, че знам какво е откраднато.
— Естествено — отвърна тя. — Стражите видяха боец с воинска Дарба, какъвто си ти.
— Не. Мургон ме смяташе за замесен не защото имам Дарба. Подозираше, че съм замесен, защото съм лиенид. Как си го обясняваш?
Нямаше да му отговори, разбира се, на този самодоволен лиенид. Забеляза, че сега ризата му е закопчана догоре.
— Очевидно си закопчаваш ризата, когато вечеряш с крале — изрече устата й, макар да недоумяваше откъде се взе тази безсмислена забележка.
Устните му се извиха в усмивка и думите му, когато проговори, не скриха смеха му.
— Не допусках, че се интересуваш от ризата ми, милейди.
Лицето й гореше. Смехът му я вбесяваше. Нямаше да търпи повече този абсурд!
— Прибирам се в двореца — рече и се обърна.
В миг той й препречи пътя.
— Дядо ми е при теб.
Катса се опита да го заобиколи.
— Отивам си.
Той отново застана срещу нея. Този път вдигна предупредително ръка.
Е, сега поне общуваха по начин, понятен за нея. Тя вирна брадичка и го погледна в очите.
— Отивам си. Ако ми попречиш, ще те ударя.
— Няма да ти позволя да си тръгнеш — отсече той, — докато не ми кажеш къде е дядо.
Отново понечи да го заобиколи, той се изпречи пред нея и тя посегна към лицето му едва ли не с облекчение. Беше уловка и когато той се сниши, тя го ритна с коляно в корема. Младежът обаче отскочи и ударът й не попадна в целта. Той заби юмрук в корема й и тя пое удара, за да провери колко е силен. Веднага се разкая. Този не беше като войниците на Ранда, чиито удари почти не усещаше дори когато й се нахвърляха по десетима наведнъж. Този не се шегуваше, умееше да се бие и щеше да си получи заслуженото.
Скочи и го ритна в гърдите. Той се строполи на земята и тя се хвърли върху него. Заналага го по лицето. Веднъж, два пъти, три пъти. Срита го и в ребрата, преди да успее да я отблъсне. Нападна го веднага като дива котка, но при опита й да му впримчи ръцете, той я преметна през гръб и я притисна с цялата си тежест. Тя сви колене и го избута. Скочиха отново на крака и запристъпваха снишени. Тя го ритна в корема и в гърдите и двамата отново се озоваха на земята.
Затъркаляха се, вкопчени един в друг. Ненадейно Катса осъзна, че той се смее. Разбра радостта му, разбра я до дъно.
Никога не беше срещала такъв противник. Беше по-бърза от него, нападаше по-светкавично, но той беше по-силен и сякаш предвиждаше намеренията и предугаждаше движенията й; не познаваше воин, който да се защитава толкова добре. Тя прилагаше тактики, каквито не бе използвала от дете, и удари, каквито не си представяше, че ще й се отдаде възможност да използва. Играеха. Двамата играеха игра. Той изви ръцете й зад гърба, сграбчи я за косата и притисна лицето й в прахоляка. Тя усети, че също се разсмива.
— Предай се — каза й.
— Никога!
Вдигна крака, отблъсна го и си освободи ръцете. Халоса с лакът лицето му и когато той отскочи да избегне удара, се хвърли към него и го събори на земята. Изви ръцете му, както той бе извил нейните, и притисна лицето му в прахоляка. Заби коляно в гръбнака му.
— Предай се, защото си победен.
— Не съм победен. Докато не ми счупиш краката и ръцете, няма да ме победиш.
— Ще ги счупя — заплаши го тя, — ако не се признаеш за победен.
Гласът й обаче прозвуча весело и той се засмя.
— Милейди, ще се предам, но при едно условие.
— Какво условие?
— Моля те. Кажи ми, моля те, какво се е случило с дядо?