— Ранда не знае, че е тук — отбеляза По. Думите му не прозвучаха като въпрос.
— Не знае — потвърди Катса. — И не бива да узнава.
Рафин отвори вратата и те се вмъкнаха в миниатюрната стая. Бан, седнал на стол до тясното легло, четеше на слабата светлина на лампата върху масичката до него. Принц Тийлиф лежеше по гръб със затворени очи и ръце, скръстени върху гърдите.
При влизането им Бан стана. Ни най-малко не се изненада, когато По се спусна напред; само отстъпи настрани и му предложи стола. По седна и се приведе към дядо си. Вгледа се в спящото му лице. Наблюдаваше го, без да го докосва. След малко улови ръцете му и сведе чело към тях, издишвайки бавно.
Катса се почувства като натрапница в нещо съкровено. Сведе очи, докато По не се изправи.
— Лицето ти е мораво, принц Грийнинг — отбеляза Рафин. — А окото ти — синьо.
— По, наричай ме По.
— Ще ти донеса лед от зимника, По. Хайде, Бан, воините ни се нуждаят от помощ.
Рафин и Бан излязоха от стаята. Катса и По се обърнаха пак към Тийлиф. Очите на стареца бяха отворени.
— Дядо… — промълви По.
— По? — Гласът му звучеше пресипнало. — По… — Прочисти с мъка гърло и се отпусна изтощен върху леглото. — Велики морета, момче! Как се озова тук?
— Търсех те, дядо.
— Застани по-близо до лампата, момче — настоя Тийлиф. — Какво, в името на Лиенид, си направил с лицето си?
— Няма нищо, дядо. Бих се.
— С какво? С глутница вълци?
— С лейди Катса — По посочи Катса, застанала до леглото. — Не бой се, дядо. Беше приятелска схватка.
Тийлиф изсумтя.
— Приятелска схватка. Изглеждаш по-зле от нея, По.
По избухна в смях. Смееше се много този лиенидски принц.
— Намерих достоен противник, дядо.
— Повече от достоен — съгласи се Тийлиф. — Ела тук, дете — обърна се към Катса. — Застани до светлината.
Катса заобиколи леглото и коленичи от другата му страна. Тийлиф я погледна и тя внезапно се почувства неловко с прашното си, окървавено лице и чорлавата коса. Дали старецът щеше да се стъписа от неприятната гледка?
— Скъпа моя, ти ми спаси живота.
— Принце — отвърна Катса, — спаси го моят братовчед Рафин с церовете си.
— Да, Рафин е добро момче — старецът я потупа по ръката. — Но знам какво направи ти. Спаси ми живота, макар да не разбирам защо. Съмнявам се някой лиенид да ти е сторил добро.
— Никога не съм срещала лиенид — призна Катса. — Преди теб, принце. Но вие изглеждате добър човек.
Тийлиф затвори очи. Сякаш потъна във възглавниците. От гърдите му се изтръгна мъчителна въздишка.
— Така заспива — обясни Рафин от прага. — Силите му ще се възвърнат, когато си отпочине. — Носеше нещо, увито в кърпа. Подаде го на По. — Лед. Притисни го към окото си. Изглежда ти е сцепила и устната. Къде другаде те боли?
— Навсякъде — отговори По. — Чувствам се като стъпкан от конски табун.
— Катса! — скастри я Рафин. — Искаше да го убиеш ли?
— Ако исках да го убия, щеше да е мъртъв — каза Катса и По се засмя отново. — Нямаше да се смее — добави тя, — ако беше толкова зле.
Не беше толкова зле; Рафин установи, че няма счупени кости и рани, които ще заздравеят трудно. После се зае с Катса. Огледа драскотината върху брадичката й и избърса калта и кръвта по лицето й.
— Не е дълбока. Само драскотина — поясни той. — Други болежки?
— Не. Дори не усещам раната.
— Тази рокля ще се пенсионира — отсъди Рафин. — Хелда ще те нахока здравата.
— Да, много ми е мъчно за роклята, няма що!
Рафин се усмихна. Улови я за ръцете и я огледа от главата до петите. Засмя се.
— Смешна съм, а? — попита Катса. — Забрави ли, че си боядиса косата синя?
— За пръв път в живота си имаш вид на човек, който се е бил — прецени той.
Катса разполагаше с пет стаи. Спалня с тъмни завеси и гоблени, избрани от Хелда, защото Катса отказа да изрази мнение по въпроса. Спалня, облицована с бял мрамор — просторна и хладна, практична. Трапезария с изглед към градината и масичка, където ядеше — понякога с Рафин или с Хелда, или с Гидън, стига да не я влудяваше. Дневна с меки столове и възглавнички, отново избрани от Хелда. Не използваше дневната.
Петата стая й служеше за работно помещение, но не помнеше кога за последно бродира, плете или кърпи копринени чорапи. Честно казано не помнеше кога за последно е обувала копринени чорапи. Беше превърнала стаята в склад за оръжия — саби, ками, ножове, лъкове и тояги лежаха струпани край стените. В средата на стаята имаше голяма стабилна маса и сега там провеждаха срещите на Съвета.