— Морето… — въздъхна Катса.
Морето сложи край на въпросите й за известно време. Беше виждала езерата в Нандър. Някои бяха толкова необятни, че едва различаваше отсрещния бряг. Но не беше виждала море. Не можеше да си представи толкова много вода. Не можеше да си представи и бушуваща вода, която се блъска в бреговете, както беше чувала, че прави морето. Втренчена в стените на стаичката на Тийлиф, се опитваше да нарисува мислено тази шир.
— От града се виждат замъците на двама от братята ми — продължи По. — В подножията на планините. Другите замъци са скрити отвъд планините.
— Колко замъци има?
— Седем. По един за седемте сина.
— Значи единият е твой.
— Най-малкият.
— Неприятно ли ти е, че твоят е най-малък?
По си избра ябълка от купата с плодове върху масата.
— Радвам се, че моят е най-малък, но братята ми не ми вярват.
Не ги винеше, задето не му вярват. Не беше чувала някой — дори братовчед й — да не мечтае за внушително имение. Гидън винаги сравняваше имението си със съседните, а когато Рафин се оплакваше от Тигпен, неизменно споменаваше някаква несправедливост, свързана с източната граница на Мидлънс. Според нея мъжете бяха такива. Мислеше, че тя не е такава, защото не е мъж.
— Аз не съм амбициозен като братята си — поясни По. — Никога не съм мечтал за голям дом. Никога не съм копнял да стана крал или високопоставен лорд.
— Нито пък аз — каза Катса. — Благодарила съм на хълмовете хиляди пъти, че Рафин се е родил син на Ранда, а аз съм само негова племенница, при това дъщеря на сестра му.
— Братята ми жадуват за власт. Обичат да участват в разискванията в двореца на татко. Направо се опияняват. Обичат да управляват замъците си и градовете си. Мен ако питаш, всички искат да бъдат крале.
Той се изтегна в стола и опипа разсеяно натъртеното си рамо.
— Моят замък няма град — продължи той. — Намира се близо до един град, но градът се управлява сам. Нямам и придворни. По-скоро е голяма къща, където живея, когато не пътувам.
Катса също си взе ябълка.
— Обичаш да пътуваш, нали?
— Не ме свърта на едно място. Но замъкът ми е красив. Най-красивото място, където да се връщаш у дома. Построен е върху скала над морето. До водата се спускат стъпала, изсечени в камъка. Балконите се надвесват над скалата. Струва ти се, че ще паднеш, ако се наведеш. Вечер слънцето се спуска над водата, тогава морето и небето се обагрят в червено и оранжево. Понякога над повърхността изплуват огромни пъстроцветни риби. Въртят се и подскачат. Виждат се ясно от балконите. През зимата вълните са високи, а вятърът направо те събаря. През Зимата е опасно да се излиза на балконите. — Той замълча за миг и каза неочаквано: — Дядо…
Надигна се и се обърна към леглото. Осведомен от очите на тила му, че старецът се е събудил, помисли си иронично Катса.
— Разказваш за замъка си, момчето ми — отрони Тийлиф.
— Как се чувстваш, дядо?
Катса задъвка ябълката си, вслушана в разговора им. Представяше си всичко, което По й бе описал. Не знаеше, че на света има безброй красиви гледки, достойни да им се любуваш цяла вечност.
По се обърна към нея и очите му проблеснаха, уловили светлината на факлата върху стената. Тя си напомни да диша спокойно.
— Братята ми току натякват, че красивите пейзажи са ми слабост.
— Братята ти са глупци — намеси се Тийлиф, — задето не забелязват силата на красивите неща. Ела тук, дете — рече на Катса. — Искам да видя очите ти, докато ми връщат силите.
Добрината му извика усмивка на лицето й, макар да не разбра думите му. Седна до дядо Тийлиф и двамата с По продължиха да й разказват за замъка на По, за братята на По и за небесния град на Рор.
Единайсета глава
— На какво разстояние се намира имението на Гидън от града на Ранда? — попита я По една сутрин.
Седяха на пода в залата, пиеха бода и отдъхваха след пълноценната тренировка. Предния ден По се беше върнал от Нандър и според Катса раздялата им се бе отразила добре. Счепкаха се с подновена енергия.
— Близо е — отвърна Катса. — На запад. На един ден път.
— Виждала ли си го?
— Да. Голямо и е много величествено. Не ходи често там, но го поддържа изрядно.
— Сигурен съм.