Днес Гидън бе дошъл да ги гледа. Беше единственият посетител и не остана дълго. Катса недоумяваше защо идва, след като настроението му винаги помръкваше.
Катса се излегна върху пода и се втренчи в тавана. От огромните източни прозорци нахлуваше светлина. Дните бяха започнали да се скъсяват. Въздухът скоро щеше да захладнее и дворецът да замирише на дърва, горящи в камините. Листата щяха да шумолят под конските копита.
Тези няколко седмици бяха невероятно спокойни. Щеше й се Съветът да й възложи задача, да напусне града, да се поразтъпче. Запита се дали Ол е научил нещо за дядо Тийлиф. Дали да не замине за Уестър и да поразпита?
— Как ще отговориш на Гидън, когато ти поиска ръката? — попита По. — Ще приемеш ли?
Катса се изправи рязко и впи очи в него.
— Що за абсурден въпрос?
— Не е абсурден.
По лицето му не се разля обичайната усмивка. Очевидно не се шегуваше.
— Защо Гидън ще ми иска ръката?
Той присви очи.
— Катса? Сляпа ли си?
Тя го погледна объркано и сега по устните му затрептя усмивка.
— Не знаеш ли, че Гидън е влюбен в теб?
Катса тръсна глава.
— Не ставай глупав. Гидън живее, за да ме критикува.
По поклати глава и смехът заклокочи в гърлото му.
— Катса! Шегуваш ли се? Той е влюбен до ушите! Не разбираш ли колко ревнува? Не помниш ли как реагира, когато ти одрасках лицето?
Неприятна топка се събра в стомаха й.
— А ти откъде знаеш? Не вярвам лорд Гидън да споделя съкровените си желания с теб.
Той се засмя.
— Определено не ги споделя. Гидън ми вярва, колкото вярва на Мургон. Според него всеки мъж, който се бие с теб, както правя аз, е презрян използвач и главорез.
— Заблуждаваш се — възрази Катса. — Гидън не изпитва никакви чувства към мен.
— Не мога да ти отворя очите, Катса, ако предпочиташ да не виждаш. — По се изпъна по гръб и се прозя. — Въпреки това на твое място бих помислил как да отговоря. В случай, че получа предложение за брак. — Той се засмя отново. — Рамото ми плаче за лед както обикновено. Днес пак ме победи, Катса.
Тя скочи на крака.
— Приключихме ли тук?
— Предполагам. Гладна ли си?
Тя му махна припряно и се спусна към вратата. Остави го да лежи по гръб, облян от светлината, струяща през прозорците, и изтича да намери Рафин.
Влетя в стаята на принца. Рафин и Бан седяха до масата, сгушили глави над разтворена книга.
— Сами ли сте? — попита тя.
Погледнаха я изненадано.
— Да…
— Гидън влюбен ли е в мен?
Рафин примигна, а Бан се ококори.
— Никога не е споделял с мен — отвърна Рафин. — Но, да, мисля, че е влюбен в теб.
Катса се плесна с длан по челото.
— Какъв глупак! Как е възможно!
Заснова между масата и вратата.
— Каза ли ти нещо? — попита я Рафин.
— Не. По ми каза. — Тя се извърна рязко към Рафин. — Защо не си ме предупредил?
— Кат… — той се облегна назад, — мислех, че си наясно. Недоумявам как не си разбрала. Той те придружава винаги, когато кралят те изпраща извън града. Винаги сяда до теб на вечерите.
— Ранда решава къде да седнем.
— Е, Ранда сигурно знае, че Гидън се надява да се ожени за теб — отвърна Рафин.
Катса тръгна пак към масата, скубейки коси.
— Какъв ужас! Какво ще правя?
— Ако ти поиска ръката, ще кажеш „не“. Ще кажеш, че няма нищо общо с него; просто си решила да не се омъжваш и не искаш деца. Измисли каквото и да е, важното е той да разбере, че не е заради него.
— Не бих се омъжила за Гидън, дори животът ми да зависи от това — разгорещи се Катса. — Дори твоят живот да зависи от това.
— Хмм… — Очите на Рафин се смееха. — На твое място бих прескочил тази част.
Катса въздъхна и се втурна пак към вратата.
— Не си най-възприемчивият човек на света, Кат — констатира Рафин. — Способността ти да пропускаш очевидното е изумителна.
Тя разпери ръце. Обърна се да отвори вратата, но ненадейно го погледна отново, осенена от стъписваща мисъл.
— Ти не си влюбен в мен, нали?
Той се втренчи онемял в нея. После избухна в смях. Бан също се разсмя, макар да се опита кавалерски да закрие уста с длан. Катса изпита такова облекчение, че дори не се засегна.
— Добре, добре. Заслужих си го.