Выбрать главу

— Сигурно ще ме прати при някой лорд, който му дължи пари. Или е отказал да сключи някаква сделка, или го е погледнал накриво. Ще ми нареди да го нараня, за да не дръзва да позори отново вуйчо ми.

— И ти ще изпълниш заповедта?

— Кои са тези глупаци? Защо продължават да се опълчват на Ранда? Не са ли чували историите? Не знаят ли, че ще ме изпрати при тях?

— Нямаш ли право да откажеш? — попита По. — Как ще те заставят да направиш нещо насила?

Огънят се надигна в гърлото и я задави.

— Той е крал. И ти си глупак, щом мислиш, че имам избор.

— Но ти имаш избор! Той не те принуждава да вършиш жестокости. Ти сама се принуждаваш, като се пречупваш пред волята му.

Тя скочи на крака и го удари с юмрук по брадичката. Намали силата на удара едва в последния момент, когато осъзна, че той не вдига ръка да се предпази. Кокалчетата й се забиха в лицето му с противен пукот. Тя изгледа ужасено как столът му се прекатурва назад и главата му се блъска в пода. Беше го ударила силно. Усети, че го удря силно. А той не се защити.

Спусна се към него. По лежеше на една страна и стискаше брадичката си с длани. От окото му се процеди сълза, стече се по пръстите и падна върху пода. Той простена. Или изхлипа? Тя коленичи до него и го докосна по рамото.

— Счупих ли ти челюстта? Можеш ли да говориш?

Той се надигна и седна. Опипа лицето си, отвори и затвори уста. Раздвижи челюстта си наляво и надясно.

— Не мисля, че е счупена — прошепна той.

Катса протегна ръка към лицето му и опипа костите под кожата. Опипа и двете страни, за да ги сравни. Не усети разлика и си пое облекчено дъх.

— Не е счупена. А би трябвало…

— Опомних се — прекъсна го тя. — В последния момент. Когато разбрах, че няма да се защитиш.

Пресегна се към масата и натопи ръце в каната с вода. Извади шепа ледени кубчета и ги уви в кърпа. Притисна кърпата към челюстта му.

— Защо не се предпази?

Той простена.

— Дни наред ще ме боли.

— По…

Той я погледна и въздъхна.

— Колко пъти да ти повтарям, Катса? Не искам да се бия с теб, когато си ядосана. Не искам да разрешавам споровете ни с удари. — Той свали леда и опипа с пръсти брадичката си. Изстена и пак притисна кърпата към лицето си. — В залата тренираме, за да си помагаме, а не за да използваме наученото един срещу друг. Ние сме приятели, Катса.

Сълзи от срам набъбнаха в очите й. Беше толкова просто, толкова очевидно. Приятелите не постъпват така, но тя го направи.

— Прекалено опасни сме един за друг, Катса. А дори да не бяхме, не е правилно.

— Никога повече няма да го направя — зарече се тя. — Кълна се.

Той я погледна в очите.

— Знам, Катса. Не се тревожи. Очакваше да отвърна на удара. Иначе нямаше да ме нападнеш.

Въпреки това не биваше да му се нахвърля.

— Дори не бях ядосана на теб. Ядосах се на него!

По размисли и попита:

— Какво ще стане според теб, ако откажеш да изпълниш нареждането на Ранда?

Не знаеше. Наистина. Представяше си само как я хока, а в думите му кънти презрение.

— Ако не му се подчиня, ще се разгневи. Разгневи ли се той, и аз ще се ядосам. И ще поискам да го убия.

— Хмм… — Той раздвижи устни наляво и надясно. — Страхуваш се от собствения си гняв.

Тя го погледна втренчено. Наистина се страхуваше от гнева си.

— Но Ранда не заслужава дори гнева ти — продължи По. — Той е жалък грубиян.

Катса изсумтя.

— Грубиян, който реже пръстите на хората и им чупи ръцете.

— Не и ако спреш да изпълняваш заповедите му — възрази По. — До голяма степен той дължи могъществото си на теб.

Страхува се от собствения си гняв. Повтори си го наум. Страхува се от това, което би могла да причини на краля; и не без основание. Доказваше го зачервеното лице на По, което бе започнало да се подува. Беше се научила да владее силата си, но не и гнева си. А това означаваше, че все още не умее да контролира Дарбата си.

— Да се върнем ли на масата? — попита той, защото още седяха на пода.

— Раф трябва да те прегледа — настоя тя. — За да сме сигурни, че нищо не е счупено. — Тя сведе очи. — Прости ми, По.

По се изправи. Протегна й ръка и я издърпа да стане.

— Прощавам ти, милейди.

Тя поклати глава, смаяна от добротата му.

— Вие, лиенидите, сте толкова странни. Никога не бих постъпвала като вас. Прие толкова спокойно удара, който ти нанесох. Сестрата на баща ти скърби толкова необичайно.