Разразеше ли се битка в тази зала, щеше да се превърне в кървава касапница.
Катса пристъпи напред, наострила слух и зрение да долови всяко движение на стрелците. Стрелците на Ранда бяха добри, но не притежаваха Дарба. Катса си позволи да съжали стражите зад гърба й. Наложеше ли се да отбягва стрели, клетниците бяха обречени.
Измина половината път до трона и вуйчо й извика:
— Спри! Не искам да доближаваш повече, Катса!
Името й се процеди от устните му като съскаща пара.
— Върна се в двореца без жена — продължи той. — Без зестра. Вдигнала си ръка срещу моя лорд и моя капитан. Как ще го обясниш?
Щом цял батальон войници не я смущава, защо този глас я вбесява толкова? Насили се да срещне презрителния му поглед.
— Не одобрих заповедта ви, кралю.
— Правилно ли чух? Не одобряваш заповедта ми?
— Да, кралю.
Ранда се облегна назад с още по-застинала усмивка.
— Колко мило! — възкликна той. — Наистина очарователно. Кажи ми, Катса, как си въобрази, че си в състояние да оценяваш заповедите на краля? Да ги обмисляш? Да си съставяш мнение? Допитвал ли съм се някога до теб?
— Не, кралю.
— Насърчавал ли съм те да споделяш с мен мъдрите си съвети?
— Не, кралю.
— Мислиш ли, че блестящият ти ум и забележителната ти проницателност са причината, поради която служиш в този дворец?
За това го биваше Ранда. Така бе успял да я задържи толкова дълго в клетката. Знаеше как да я накара да се чувства глупава и свирепа и да я превърне в куче.
Е, ако се налага да бъде куче, поне няма да е в клетката на този крал. Щеше да живее сама, да притежава злобата си и да прави с нея каквото тя пожелае. Усети как краката и ръцете й изтръпват в готовност. Присви очи. Не съумя да прикрие предизвикателството в гласа си.
— Защо си събрал тези мъже тук, вуйчо?
Ранда се усмихна невъзмутимо.
— Тези мъже ще те нападнат при най-малкото движение. А когато разговорът ни приключи, ще те придружат до тъмницата.
— Смяташ, че доброволно ще отида в тъмницата ти?
— Все ми е едно дали ще отидеш доброволно, или не.
— Мислиш ли, че тези мъже са способни да ме отведат там насила?
— Катса, оценявам, разбира се, уменията ти. Но дори ти нямаш шанс срещу двеста войници и най-добрите ми стрелци. Остават ти две възможности — килия или смърт.
Катса виждаше и чуваше всичко в залата. Кралят и стрелците му; изопнатите лъкове; войниците с извадени саби; ръцете й в червени ръкави, краката й под червени поли. Залата бе застинала, абсолютно неподвижна. Само дишането на мъжете и тръпките по тялото й нарушаваха мъртвилото. Тя задържа ръцете си отпуснати край тялото, за да ги виждат всички. Пое дълбоко дъх през буцата, препречила гърлото й. Буца, която разпозна като омраза. Мразеше този крал. Цялото й тяло бе настръхнало от ненавист.
— Вуйчо — каза тя, — ще ти обясня какво ще се случи, ако мъжете ти понечат да ме нападнат. Да речем, например, че от някой лък излети стрела. Не си присъствал често на тренировките ми, вуйчо. Не си виждал как отбягвам стрелите, но твоите стрелци са ме виждали. Литне ли стрела към мен, ще се хвърля на пода. Стрелата несъмнено ще улучи един от войниците ти. Сабята и камата на този войник ще бъдат в ръцете ми, преди някой в залата да осъзнае какво става. Ще нападнат стражите, но само седем-осем от тях могат да ме обкръжат наведнъж, вуйчо, а седем-осем противници са нищо за мен. Щом убия войниците, ще им взема камите и ще започна да ги хвърлям. Ще се целя в сърцата на стрелците ти, които, разбира се, няма да ме виждат в мелето. Ще се измъкна жива от тук, вуйчо, но повечето от вас ще са мъртви. Това, разбира се, ще се случи само ако изчакам някой от твоите хора да направи първата стъпка. Нищо не ми пречи да нападна първа. Да се нахвърля върху някой войник, да му взема камата и да я метна към гърдите ти, преди да успееш да мигнеш.