Той млъкна, отчупи парче хляб, задъвка и преглътна. Тя го наблюдаваше с ококорени очи.
— Засега това е всичко — заключи По.
— Едва ли си мислил толкова неща едновременно — усъмни се тя.
Той се засмя и смехът му я успокои. Опита се да се пребори със златните и сребърни искри в очите му, но изгуби битката. Той подхвана с тих глас:
— Питам се как не разбираш, че твоите очи ме пленяват също както моите — теб. Не мога да го обясня, Катса, но не бива да се чувстваш неловко. Защото и двамата сме еднакво… заслепени.
Лицето й поруменя. Стана й двойно по-неловко — и от очите, и от думите му. Изпита обаче и облекчение. Защото ако и той бе заслепен, нейното заслепение я смущаваше по-малко.
— Мислех, че го правиш нарочно — призна тя. — С очите си. Смятах го за част от Дарбата ти да ме омагьосваш с поглед и да шариш из ума ми.
— Не е. Нищо подобно!
— Повечето отбягват очите ми — сподели тя. — Страхуват се от тях.
— Да. Повечето хора отместват бързо поглед и от моите очи. Прекалено странни са.
Тя се взря в очите му, наведе се и наистина ги разгледа, за пръв път събрала смелост да го направи.
— Като светлини са. Не изглеждат много естествени.
Той се усмихна широко.
— Мама ми е разказвала как в деня, когато се обагрили, толкова се слисала, че едва не ме изпуснала.
— Какви са били преди това?
— Сиви като на повечето лиениди. А твоите?
— Не знам. Никой не ми е казвал, а и няма кого да попитам.
— Очите ти са красиви. — На нея изведнъж й стана горещо, много горещо под слънчевите лъчи, процеждащи се през короните на дърветата като игриви светли петна.
Възседнаха отново конете и се върнаха на горската просека. Тя не се чувстваше съвсем спокойна с него, но поне не се страхуваше, че ако го погледне в лицето, ще разкрие душата си като на длан.
Пътят заобиколи покрайнините на града на Мургон; стана по-широк и по-многолюден. Забележеха ли ги, всички впиваха очи в тях. В къщите и гостилниците край града скоро щеше да плъзне мълвата, че двамата Даровити бойци пътуват заедно на юг по шосето на Мургон.
— Сигурен ли си, че не искаш да се отбием при крал Мургон? — попита Катса. — Да го разпиташ. Така ще е по-бързо, нали?
— След кражбата той ми показа ясно, че не съм добре дошъл в двореца му. Подозира, че знам какво са му откраднали.
— Страхува се от теб.
— Да. И е склонен да постъпва глупаво. Ако пристигнем в замъка му, нищо чудно да организира нападение и ще се наложи да нараняваме хора. Предпочитам да го избегнем. Ако ще става напечено, по-добре да е в двореца на виновния крал, а не на съучастника.
— Тогава ще отседнем в гостилницата.
— Да. Ще отседнем в гостилницата.
Градът на Мургон остана зад гърбовете им, а пътят отесня отново и стихна. Спряха преди залез-слънце. Решиха да лагеруват на известно разстояние от пътя. Избраха покрита с мъх полянка, закътана под надвиснали дебели клони и огласяна от ручейче, което очевидно допадна на конете.
— Не се нуждая от нищо друго! — възкликна По. — Бих живял охолно тук! На теб как ти се струва, Катса?
— Яде ли ти се месо? Ще уловя нещо.
— Превъзходно! — отбеляза доволно той. — Но след няколко минути ще се стъмни. Не искам да се изгубиш в непрогледния мрак.
Катса се усмихна и прекрачи ручейчето.
— Няколко минути ще ми стигнат. И никога не се губя. Дори да е тъмно като в рог.
— Няма ли да вземеш лъка? Възнамеряваш да удушиш лос с голи ръце ли?
— В ботуша ми има нож — обясни тя и за миг се почуди дали наистина би успяла да удуши лос с голи ръце.
Не изглеждаше невъзможно. Но сега търсеше само заек или птица и ножът бе подходящо оръжие. Шмугна се между чепатите дървета и се гмурна във влажната тишина на гората. Достатъчно беше да наостри слух, да стъпва безшумно и да остане невидима.