— Уж си загрижен за коня — подразни го Катса, когато спряха да напоят конете до потока близо пътя. — Според мен обаче просто не успяваш да ме догонваш.
Той се разсмя.
— Опитваш се да ме подлъжеш, но няма да стане.
— Между другото — продължи тя, — сетих се, че не сме тренирали откакто разкрих измамата ти, а ти обеща да не ме заблуждаваш повече.
— Да, откакто ме удари по брадичката, защото беше ядосана на Ранда.
Тя не успя да прикрие усмивката, която се разля по лицето й.
— Добре де… Ти ще водиш. Но не искаш ли да продължим да се упражняваме?
— Искам, разбира се. Тази вечер, да речем, ако спрем по светло.
Яздеха мълчаливо. Умът на Катса блуждаеше напосоки; улавяше се, че когато се замисли за По, се сепва и внимава да не мисли за нищо съществено. Беше се зарекла да не му позволява да разбере нищичко, опита ли се да се вмъкне неканен в главата й, докато яздят по тихата горска просека.
Хрумна й, че сигурно му е трудно да не се поддава на връхлитащите го усещания. Ами ако обмисля сложен въпрос, съсредоточен до немай-къде, и в този момент го обкръжи цяла тълпа? Или дори само един човек, който го наблюдава и смята очите му за странни, или се възхищава на пръстените му, или иска да купи коня му? Дали се разсейва, когато другите се прокраднат в ума му? Навярно е много тягостно!
После се запита дали ще успее да привлече вниманието му, без да изрича нито дума. Ако поиска да й помогне или да спрат, може ли да го повика мислено? Вероятно; той сигурно разбира, когато някой край него понечи да му каже нещо.
Погледна го как язди пред нея — с изправен гръб, стиснал уверено поводите и, както винаги, ръкавите на бялата му риза бяха набити до лакътя. После погледна дърветата, ушите на коня и земята отпред. Прочисти съзнанието си от всички мисли за По. За вечеря ще уловя гъска, рече си. Листата на дърветата започват да си сменят цвета. Времето е чудесно и прохладно.
Сетне, с всички сили, се съсредоточи върху тила на По и изкрещя мислено името му. Той дръпна юздата толкова рязко, че конят му изцвили, подхлъзна се и почти седна. Нейният кон едва не се блъсна в него. По изглеждаше уплашен до смърт и ядосан. Тя не успя да се сдържи и избухна в смях.
— Какво, в името на Лиенид, ти става? Да ме побъркаш от страх ли искаш? Не ти ли стига, че съсипваш коня си, та реши да унищожиш и моя?
Виждаше, че наистина е ядосан, но не можеше да спре да се смее.
— Прости ми, По. Опитвах се само да привлека вниманието ти.
— Никога ли не ти хрумва да започнеш по-полека? Ако ти кажа да наместиш керемидите по покрива ми, сигурно ще събориш къщата.
— О, По, не ми се сърди! — Тя заглуши смеха, напиращ в гърлото й. — Наистина, По, нямах представа, че ще те стресна толкова. Всъщност не предполагах, че ще те стресна. Дарбата ти не те ли предпазва?
Тя се разкашля и си придаде разкаяно изражение, което не би заблудило дори най-неумелия четец на мисли. Но наистина не го направи нарочно и той сигурно разбираше. Най-сетне присвитите му устни се отпуснаха и бегла усмивка заигра по лицето му.
— Погледни ме — помоли я той ненужно, защото усмивката му вече я бе уловила в капан. — Кажи мислено името ми, сякаш искаш да привлечеш вниманието ми. Но го кажи тихо! Все едно шепнеш.
Тя почака малко и после си помисли… По.
Той кимна.
— Това е достатъчно.
— Е, беше лесно.
— И, както забелязваш, не подплаши коня.
— Много смешно. Ще се упражняваме ли, докато яздим?
До края на деня тя го викаше мислено от време на време.
Всеки път той вдигаше ръка да й покаже, че е чул. Дори когато шепнеше. Реши да спре да го вика, защото явно се получаваше, а и за да го остави на мира. Той се обърна назад и й кимна. Беше разбрал. Яздеше зад него с ококорени очи, смаяна, че са провели цял разговор — донякъде — без да произнесат нито дума.
Лагеруваха край езеро, заобиколено от огромни съндърски дървета. Докато сваляха торбите от конете, Катса зърна гъска през тръстиките. Клатушкаше се по отсрещния бряг. По присви очи.
— Май наистина е гъска — кимна той. — Нямам нищо против да хапна бутче за вечеря.
Катса тръгна безшумно към птицата. Тя не я забелязваше. Реши да се промъкне току до нея и да й прекърши врата, както правеха готвачките в дворцовата кухня. Ала гъската я чу, закряка и се спусна към водата. Катса хукна след нея, но тя разпери силните си криле и политна. Катса подскочи и я улови. Свали я долу, право в езерото, удивена от размера й. Сборичка се във водата с огромната гъска, която пляскаше с криле, тракаше с клюн, мяташе се и риташе. Но само за миг. Защото ръцете й се сключиха около шията й и вратът й се прекърши, преди острият клюн да я клъвне.