— Дано си гладен. Не искам гъската да отиде на вятъра.
— Гладен съм като вълк.
Явно смяташе да вечеря без риза, докато огънят го изсуши. Забеляза някакъв знак върху ръката му, пое си дъх и си представи празна книга с чисто бели страници. Ала същият знак върху другата му ръка привлече вниманието й и любопитството й надделя. Огледа ръцете му с присвити очи. Какво толкова? Нормално беше да се заинтригува от изображенията върху ръцете му. Тъмни, дебели обръчи като панделки над лактите му, на мястото, където свършват мускулите на рамото му и започват мускулите на ръката. Кръговете представляваха сложни плетеници, навярно разноцветни. Трудно беше да се каже на светлината на огъня.
— Лиенидско украшение — обясни той. — Като халките в ушите ми.
— Но какво е? — попита тя. — Боя ли е?
— Нещо такова.
— И не се отмива?
— Отмива се след много години.
Той бръкна в торбата си и извади суха риза. Надяна я през главата и Катса си представи обширно заснежено поле. Въздъхна облекчено и му подаде бутчето.
— Лиенидите обичат украшенията — добави той.
— Жените рисуват ли си знаци?
— Не, само мъжете.
— Дори обикновените мъже?
— Велики морета! Не! Как ти хрумна, Катса? Не мислиш ли, че щях да я спомена?
Той се разсмя с пълно гърло, а тя изсумтя.
— Не знам какво разкриваш за себе си и какво криеш, По.
— Украшението е предназначено за бъдещата ми съпруга.
— За кого ще се ожениш?
Той сви рамене.
— Досега не съм си представял, че е възможно да се оженя.
Тя заобиколи огъня, застана до него и си отряза второто бутче. Върна се от другата страна на огъня и седна.
— Ами замъкът и земите ти? Не трябва ли да оставиш наследник?
Той отново сви рамене.
— Замъкът и земите ми не са достатъчна причина да се обвържа с човек, с когото не искам да се обвързвам. Добре ми е и сам.
Катса се изненада.
— Очаквах да си по… по-общителен, когато си на родна земя.
— В Лиенид се старая да не страня от светския живот, но това е само преструвка, Катса. Винаги е преструвка. Мъчително е да крия Дарбата си, особено от семейството си. Когато съм в града на татко, част от мен брои дните, докато отново тръгна на път. Или докато се завърна в замъка ми, където ме оставят на спокойствие.
Разбираше го прекрасно.
— Сигурно трябва да си избереш съпруга, за която да си сигурен, че можеш да довериш истината за Дарбата си.
Той се изсмя рязко.
— Да. Съпругата ми трябва да отговаря на куп невъзможни изисквания. — Хвърли кокала от бутчето в огъня и си отряза ново парче от гъската. Започна да духа горещото месо. — А ти, Катса? Разби сърцето на Гидън, нали?
Само при споменаването на името му я обзе раздразнение.
— Гидън! Наистина ли не разбираш защо не искам да се омъжа за него?
— Готов съм да изредя хиляди причини, но не знам какво мислиш ти.
— Дори да исках да се омъжа, нямаше да е за Гидън — отсече Катса. — Аз обаче няма да се омъжа. За никого. Интересно как така не си чул слуховете. Доста се застоя в двореца на Ранда.
— О, чух ги. Но чух и друго — че си безмозъчен главорез, когото Ранда върти на малкия си пръст, а това се оказа далеч от истината.
Тя се усмихна и хвърли оглозгания кокал в огъня. Един от конете изпръхтя. Някакво дребно създание цопна във водата. Катса неочаквано се почувства стоплена, доволна и сита.
— Веднъж с Рафин обсъждахме дали да не се оженим — подхвана тя. — Понеже той не изгаря от желание да вземе някоя благородничка, която мисли само за короната и за богатството. А той, разбира се, трябва да се ожени, няма избор. Да му стана съпруга, изглежда лесно разрешение на проблема. Спогаждаме се, аз няма да му преча да се занимава с експериментите си, той няма да ме спира да работя за Съвета.
Представи си Рафин, приведен над книгите и стъклениците си. Навярно дори сега с Бан разискваха поредния експеримент. Докато се върне в двореца, сигурно щеше да е женен за някоя дама. Той щеше да е женен, а нея да я няма, за да си поговорят, да сподели с него мислите си, ако той пожелае, както винаги, да ги чуе.