— Накрая — продължи тя — се отказахме. Посмяхме се добре, защото аз така и не успях да приема въпроса на сериозно. Не желая да съм кралица. Освен това не искам деца, а Рафин трябва да остави наследник. Не искам и да се обвързвам с другиго. Дори с Рафин. — Тя се взря с присвити очи в огъня. Замислена за братовчед си, натоварен с толкова тежка отговорност. — Надявам се да се влюби в някоя жена, която ще пожелае да стане кралица и майка. Така ще е най-добре за него. Някоя жена, която иска цял рояк дечица.
По наклони глава.
— Не харесваш ли децата?
— Харесвам децата. Просто не искам да имам мои. Не искам да съм майка. Не мога да го обясня.
Спомни си как Гидън я уверяваше, че това ще се промени. Сякаш познава сърцето й, сякаш разбира поне мъничко сърцето й. Захвърли още един кокал в огъня и си отряда ново парче месо от гъската. Усети, че По я гледа и му се намръщи.
— Какво има? — попита я той. — Доколкото знам, не съм те ядосал.
Тя се усмихна.
— Помислих си колко непоносима съпруга щях да съм за Гидън. Питам се дали щеше да ме разбере, ако засадя леха с морско биле в градината му. Или щеше да ме сметне за очарователна домошарка?
— Какво е морско биле? — учуди се По.
— Сигурно в Лиенид го наричате другояче. Дребно лилаво цвете. Когато ядат листата му, жените не забременяват.
Увиха се в одеялата и се сгушиха до гаснещия огън. По се прозя блажено, но Катса не се чувстваше изморена. Сети се нещо, ала не искаше да го разбужда, ако заспива.
— Какво има, Катса? Буден съм.
Запита се дали някога ще свикне с това.
— Питах се дали мога да те събудя — отвърна тя, — като те повикам мислено.
— Не знам. Дарбата ми не действа, докато спя, но ако съм в опасност или някой приближава, винаги се събуждам. Опитай — прозя се отново той, — щом се налага.
— Някоя друга нощ, когато не си толкова уморен.
— Никога ли не се изморяваш, Катса?
— Сигурно се изморявам — тя не се сети за конкретен пример.
— Знаеш ли историята на крал Лек от Монсий?
— Не знаех, че има история.
— Има. Датира от много години и трябва да я знаеш, щом пътуваш към кралството му. Ще ти я разкажа, за да те приспя.
Той се обърна по гръб. Тя легна на една страна и се взря в профила му, очертан в светлината на гаснещия огън.
— Кралят и кралицата на Монсий били много благодушни хора. Не се славели като велики държавници, но имали мъдри съветници и управлявали поданиците си по-милосърдно, отколкото днес някой е способен да си представи. Само че били бездетни. Това не ги радвало, Катса, както би радвало теб. Отчаяно се надявали да им се роди дете, за да оставят наследник, а и просто защото искали дете както повечето хора, предполагам. Веднъж едно дете дошло в двореца. Красиво момче на тринайсетина години, с будно лице и превръзка върху едното око. Изгубило го преди години. Не обяснило откъде идва, кои са родителите му и какво се е случило с окото му. Просто дошло в двореца, просело и разказвало истории срещу храна и пари. Прислужниците го приютили, защото разказвало чудни истории — вълшебни притчи за място отвъд седемте кралства, където във въздуха и морето се носели чудовища, и цели армии изскачали от планинските пещери, а хората не приличали на нас. Кралят и кралицата чули за него. Завели го при тях да им разкаже историите си. Момчето ги очаровало от пръв поглед. Съжалили го, защото било бедно, самотно и осакатено. Започнали да го канят на трапезата си или в стаите си вечер; търсели го, когато се прибирали след дълго пътешествие. Отнасяли се с него като с благородник; образовали го, научили го да язди и да се сражава. Грижели се за момчето като за собствено дете. Когато момчето навършило шестнайсет, а кралят и кралицата все още нямали свое дете, кралят направил нещо необичайно. Посочил момчето за свой наследник.
— Макар да не знаели нищо за миналото му?
— Макар да не знаели нищо за миналото му. Тук историята става още по-интересна, Катса. Седмица след като кралят обявил момчето за свой наследник, кралят и кралицата заболели и се споминали. Двамата им най-доверени съветници се хвърлили от отчаяние в реката. Или поне така гласи историята. Не знам дали някой ги е видял.
Катса се подпря на лакът и го погледна втренчено.
— Странно ли ти се струва? — попита той. — На мен винаги ми е изглеждало странно. Но народът на Монсий никога не се усъмнил, а всички от семейството ми, които са срещали Лек, ме намират за мнителен. Лек бил изключително обаятелен, дори превръзката на окото му отивала. Казват, че тъгувал искрено за краля и кралицата и нямало начин да има нещо общо със смъртта им.