— На колко години е това момиче според теб? — попита тя. — Дали е омъжена?
По погледна към масата на търговците и отпи от чашата си.
— На шестнайсет или на седемнайсет. Не е омъжена.
— Откъде знаеш?
Той замълча.
— Не знам. Предполагам.
— Не прозвуча като предположение.
Той отпи още една глътка с равнодушен вид. Тя се досети, че не е предположение; досети се и защо е толкова сигурен. Съумя да преодолее раздразнението си, задето някакво си момиче се е осмелило да се възхити на По, и вътрешно се надяваше да не се е издала.
— Невъзможен си — скастри го тя. — Същият си като онези търговци. Какво като те е погледнала? Това не означава непременно…
— Не е честно! — възмути се По. — Разбирам го несъзнателно! Сгреших, че ти казах. Не съм свикнал спътниците ми да знаят за Дарбата ми. Не премислих колко несправедливо е към момичето.
Тя подбели очи.
— Спести ми признанията си. Ако не е омъжена, защо баща й позволява да обслужва тези мъже? Не съм сигурна, че е в безопасност сред тях.
— През повечето време баща й е зад тезгяха. Никой не би дръзнал да й навреди.
— Но невинаги е тук. В момента го няма. И макар да не й посягат, не означава, че я уважават. И че няма да я потърсят по-късно.
Момичето обикаляше масата и пълнеше чашите на търговците с ябълково вино. Единият се пресегна да я улови за ръката, но тя отскочи назад. Търговците избухнаха в смях. Мъжът се пресегна отново и отдръпна ръка, сетне го направи още веднъж. Приятелите му се разсмяха още по-гръмогласно. Мъжът от другата страна на момичето стисна китката й и мъжете край масата задюдюкаха. Момичето се опита да се освободи, но мъжът се смееше и не я пускаше. Почервеняла от срам, тя не ги поглеждаше, а само си дърпаше ръката. Приличаше на зашеметен, уплашен заек, впримчен в капан. Внезапно Катса се изправи. По също скочи на крака и я хвана за ръката.
За миг Катса се удиви от странната симетрия. Но за разлика от момичето, тя можеше да се освободи от пръстите на По, а за разлика от търговеца, По неслучайно я държеше за ръката. Не се наложи да го отблъсква. Това, че се изправи, се оказа достатъчно. Стаята замря. Мъжът пусна момичето. Втренчи се в Катса с побеляло лице и отворена уста — страх, познат й, както познаваше тялото си. Момичето също я зяпна, затаи дъх и притисна гърдите си с длан.
— Седни, Катса — нареди й тихо По. — Всичко свърши. Седни.
Послуша го. Всички в стаята си поеха дъх. След минута се разнесе шепот, а след още малко разговори и смях огласиха отново гостилницата. Катса обаче не бе сигурна, че всичко е свършило. Тези търговци навярно щяха да оставят момичето на мира. Но утре щяха да пристигнат нови търговци. А тези търговци щяха да продължат по пътя си и да си намерят ново момиче.
По-късно вечерта, когато Катса се канеше да си ляга, две момичета дойдоха в стаята да й подстрижат косата.
— Закъсняхме ли, милейди? — попита по-голямата, която носеше ножица и четка.
— Не, колкото по-бързо се отърва от нея, толкова по-добре. Влизайте!
Бяха млади, по-млади от момичето в гостилницата. По-малката — десетина годишна — носеше метла и лопата. Катса седна и те се защураха срамежливо край нея. Почти не продумваха и я наблюдаваха плахо — не точно уплашени, но почти. По-голямото момиче развърза косата на Катса и запрокарва пръсти през бъзлите.
— Простете ми, ако ви заболи, милейди.
— Няма да ме заболи — успокои я Катса. — А и не е необходимо да разплиташ възлите. Искам да я подстрижа цялата, съвсем късо. Като на мъж.
Момичетата се ококориха.
— Подстригвала съм много мъже — увери я по-голямата.
— Подстрижи ме, както подстригваш мъжете — рече Катса. — Колкото по-късо, толкова по-доволна ще бъда.
Ножицата заснова край ушите й. Започна да й олеква. Колко странно бе усещането да тръсне глава и да не усеща как тежкият сноп на тила й се полюшва и я стяга! По-малкото момиче обираше кичурите веднага щом паднеха на пода.