— Сестра ви ли поднася питиетата в трапезарията? — попита Катса.
— Да, милейди.
— На колко години е?
— На шестнайсет, милейди.
— А вие на колко сте?
— Аз съм на четиринайсет, а сестра ми е на единайсет, милейди.
Катса погледна малкото момиче, което смиташе кичурите коса с метла, по-висока от него.
— Някой учи ли би как да се защитаваше? — попита Катса. — Носите ли ножове?
— Татко ни защитава и братята ни — отвърна невинно момичето.
Момичетата режеха и метяха, а косата на Катса падаше ли падаше. Непознатият хлад върху врата й я изпълни с възторг. Запита се дали други момичета в Съндър и в седемте кралства носят ножове или всички разчитат на бащите и братята си да ги пазят.
Разбуди я похлопване по вратата, която свързваше стаята й със стаята на По. Не бе спала дълго. Беше полунощ и лунното сияние нахлуваше през прозореца. Ако не я търсеше По, ако я нападаше враг, светлината бе достатъчна да го повали в несвяст. Всички тези мисли пробягаха в главата й в мига, докато се изправи в леглото.
— Аз съм, Катса — чу гласа му през ключалката. — Вратата се заключва от двете страни. Отвори ми.
Тя се изтърколи от леглото. Къде ли беше ключът?
— Моят ключ висеше до вратата — подвикна й той и тя се втренчи в мястото, откъдето долиташе гласът.
— Само предположих, че го търсиш. Не е Дарбата ми, затова не настръхвай.
Катса опипа стената. Пръстите й докоснаха ключа.
— Защо викаш? Ами ако те чуе някой? Не се ли притесняваш, че ще разкриеш безценната си Дарба пред целия легион любовници при мен?
През вратата долетя приглушения му смях.
— Ще разбера, ако някой ме чуе. Щях да разбера, ако беше с цял легион любовници, Катса. Подстрига ли се?
Тя изсумтя.
— Чудесно! Възхитително! Нямам никакви тайни! Усещаш дори косата ми.
Тя превъртя ключа и отвори вратата. По се изправи. Държеше свещ.
— Велики морета! — възкликна той.
— Какво искаш?
Той вдигна свещта пред лицето й.
— Какво искаш, По?
— Аз щях да се справя далеч по-зле.
— Лягам си — заяви Катса и посегна към вратата.
— Добре, де, добре. Мъжете… Търговците. Съндърците, които закачаха момичето. Мисля, че смятат да дойдат да говорят с нас.
— Откъде знаеш?
— Стаите им са под нашите.
Тя поклати смаяно глава.
— Никой в тази гостилница няма тайни.
— Усещам ги смътно, Катса. Не чета мислите на всички до най-дребната подробност, както знаеш.
Тя въздъхна.
— Каква чест, че само мен усещаш до мозъка на костите! Посред нощ ли ще ни посетят?
— Да.
— Знаят ли нещо?
— Така мисля.
— Вярваш ли им?
— Не особено. Ще дойдат скоро. Ще почукам на външната ти врата.
Катса кимна.
— Добре. Ще се подготвя.
Тя влезе в стаята си и затвори вратата. Запали свещ, наплиска си лицето и се облече за окъснелите гости.
Търговците, които се присмиваха на момичето край масата в трапезарията, бяха шестима. Когато По почука на вратата й, до него стояха всичките шест. Свещите в ръцете им хвърляха тъмни сенки по брадатите им лица. Високи и широкоплещести, те изглеждаха огромни пред нея: дори най-дребният беше по-висок и по-едър от По. Прекрасна шайка насилници. Влезе след тях в стаята на По.
— Будни сте и сте облечени, почитаеми принце, милейди — започна най-грамадният, онзи, който пръв се опита да сграбчи момичето за ръката.
Катса долови с каква подигравка произнесе титлите им. Не ги уважаваше повече, отколкото те — него. Мъжът, уловил китката на момичето, стоеше до него. Явно двамата, застанали в средата на стаята, с лице към По, бяха тарторите на групата. Другите четирима се строиха зад тях.
Бяха се разположили добре, тези търговци. Катса се облегна на страничната врата — вратата към стаята й — и скръсти ръце. Намираше се на няколко крачки от По и двамата тартори и виждаше другите четирима. Вземаше повече предпазни мерки от необходимото, но не беше излишно търговците да знаят, че ги наблюдава.
— Цяла нощ приемаме посетители — отвърна По, без да му мисли много-много. — В гостилницата не само вие имате сведения за дядо.
— Внимавайте с другите, принце — предупреди най-едрият търговец. — Хората лъжат за пари.