По вдигна вежди:
— Благодаря за напомнянето.
Облегна се на масата зад него и пъхна ръце в джобовете. Катса преглътна усмивката си. Харесваше предизвикателната небрежност на По.
— С каква информация разполагате? — поинтересува се той.
— Колко ще ни платите?
— Зависи колко са ценни сведенията ви.
— Шестима сме — посочи търговецът.
— Ще ви платя в монети, делими на шест — отвърна По, — ако така предпочитате.
— Исках да кажа, принце, че не си струва да си губим времето, ако няма да получим достатъчно за шестима.
По реши да се прозее, преди да проговори със спокоен, дори приятелски глас:
— Няма да се пазаря, докато не разбера какво знаете. Ще получите справедливо възнаграждение. Ако това не ви устройва, вървете си.
Мъжът пристъпи от крак на крак. Погледна съдружника си. Той му кимна и мъжът прочисти гърло.
— Добре… Имаме информация, че крал Бирн от Уестър е замесен в похищението.
— Колко интересно! — възкликна По и фарсът започна.
По задаваше въпроси, сякаш взема на сериозно историята на търговеца. Откъде черпи информация? Надежден ли е човекът, уличил Бирн? Защо са отвлекли дядо Тийлиф? Помагали ли са други кралства на Бирн? В тъмниците на Бирн ли е дядо Тийлиф? Как охраняват тъмниците?
— Е, милейди — погледна я По, — трябва бързо да известим братята ми да претърсят тъмниците на Бирн.
— Няма ли да отидете вие?
Мъжът се изненада. И вероятно се разочарова, че не е успял да ги изпрати за зелен хайвер.
— Ние заминаваме на юг и на изток — обясни По. — Към Монсий и крал Лек.
— Лек не е замесен в похищението — възпря го мъжът.
— Не съм казал, че е замесен.
— Лек е безупречен. Пилеете си силите да търсите в Монсий, защото дядо ви е в Уестър.
По се прозя отново. Понамести се върху ръба на масата и скръсти ръце. Погледна безучастно мъжа.
— Не отиваме в Монсий да търсим дядо. Отиваме на гости. Сестрата на баща ми е кралица на Монсий — обясни той. — Отвличането я разтревожи силно. Искаме да я посетим. Навярно ще я успокоим с новината, която научихме от вас.
Един от търговците зад тарторите прочисти гърло и се обади от ъгъла:
— Там върлуват болести. В Монсийския кралски двор.
Очите на По се насочиха спокойно към мъжа.
— Така ли?
— Мои роднини служат на Лек — изсумтя мъжът. — Далечни роднини. Две момиченца работеха в приюта му, бяха ми братовчедки… Умряха преди няколко месеца.
— В какъв приют работеха?
— В приюта за животни. Лек спасява животни, принце, нали знаете?
— Да, естествено — отвърна По, — но не знаех за приюта.
На мъжа явно му хареса, че привлече вниманието на По.
Погледна съдружниците си и вирна брадичка.
— Кралят има стотици животни, принце — кучета, катерици, плъхове. Целите им гърбове и кореми са покрити с кървящи рани.
По присви очи.
— Кървящи рани по гърба и корема… — повтори бавно той.
— Така де… Все едно са се наболи на нещо остро — уточни мъжът.
По го изгледа мълчаливо.
— Ясно — рече накрая. — А счупени кости? Болести?
Мъжът се замисли.
— Не съм чувал, принце. Просто много рани и разрези, които заздравяват ужасно бавно. Кралят събира деца да му помагат да лекува дребните създания. Казват, че е много грижовен към животните.
По сви устни. Погледна Катса.
— Разбирам… — каза. — А знаеш ли от каква болест са починали момичетата?
Мъжът сви рамене.
— Децата са слаби същества.
— Сменихме темата — прекъсна ги най-едрият търговец. — Договорихме се да ви дадем информация за отвличането, не за това. Значи ни се полагат повече пари.
— А и мен ненадейно ме налегна болестта, наречена отегчение — додаде другарят му.
— О — откликна първият, — сигурно си замислил някакво развлечение?
— С различна компания — намеси се мъжът от ъгъла.
И шестимата се засмяха, разкикотиха се на някаква шегичка, уж само тяхна, но Катса усети, че я разбра.
— Жалко за бащите закрилници и заключените спални — прошепна вторият тартор на приятелите си, но недостатъчно тихо за острия слух на Катса.
Тя скочи към тях, преди дори да успеят да избухнат в смях.