Выбрать главу

Невинаги било така. Навремето Уестър, Нандър, Естил, Съндър и Мидлънс — петте вътрешни кралства — съжителствали мирно. Преди векове те принадлежали на едно семейство — управлявали ги трима братя и две сестри, които успявали да разрешат враждите си, без да прибягват до война. Ала тази кръвна връзка отдавна бе забравена. Народите на кралствата зависеха от прищевките на възкачилите се на престола. В този хазарт сегашното поколение не бе изтеглило печелившата карта.

Седмото кралство беше Монсий. Планините отделяха Монсий от другите, както океанът делеше Лиенид. Лек, кралят на Монсий, бе женен за Ашен, сестрата на крал Рор Лиенидски. И Лек, и Рор недолюбваха дрязгите между другите кралства. Но това не ги тласкаше да сключат съюз, Защото Монсий и Лиенид бяха прекалено отдалечени, прекалено независими и прекалено незаинтересувани от делата на другите кралства.

Не се знаеше много за Монсийския кралски двор. Крал Лек се славеше като обичан от поданиците си владетел и милосърден. Закрилник на деца, животни и всякакви безпомощни създания. Кралицата на Монсий беше нежна жена. Носеха се слухове, че спряла да се храни, когато разбрала, че баща й е изчезнал. Защото, естествено, бащата на краля на Лиенид беше и неин баща.

Навярно Уестър, Нандър или Естил бяха похитили лиенидския старец. Друга възможност се струваше немислима на Катса, освен ако самият Лиенид не беше замесен. Идеята би изглеждала абсурдна, ако не беше лиенидът в крепостта на Мургон. Имаше пищни накити; сигурно беше някакъв благородник. А всеки гост на Мургон будеше подозрение.

Катса обаче не смяташе, че е замесен. Нямаше обяснение, но така й подсказваше интуицията.

Защо бяха откраднали дядо Тийлиф? За чии интереси беше важен?

Стигнаха града на Ранда преди слънцето, но на косъм. Когато копитата на конете затрополиха по градските улици, забавиха ход. Някои вече бяха будни. Не биваше да вдигат шумотевица и да привличат внимание.

Конете ги понесоха край дървени колиби и къщи, каменни леярни и магазини със спуснати кепенци. Сградите бяха спретнати и повечето — прясно боядисани. В града на Ранда нямаше нищета. Ранда не я понасяше.

Улиците започнаха да се изкачват и Катса скочи от седлото. Подаде поводите на Гидън и пое юздите на коня на Тийлиф. Гидън и Ол свърнаха заедно с коня на Катса по улицата, отвеждаща на изток към гората. Така се бяха уговорили. Старец на кон и момче до него, изкачващи възвишението към замъка, биха привлекли по-малко любопитни погледи от четири коня и четирима ездачи. Ол и Гидън щяха да напуснат града и да я чакат сред дърветата. Катса щеше да предаде Тийлиф на принц Рафин през висока врата в занемарена част на крепостната стена, чието съществуване Ол криеше усърдно от Ранда.

Катса придърпа одеялата по-плътно около главата на стареца. Все още беше сравнително тъмно, но щом тя виждаше халките в ушите му, другите също щяха да ги забележат. Той лежеше отпуснат върху седлото — заспал или в несвяст. Ако беше в несвяст, Катса не знаеше как ще успеят да изминат последния етап от пътуването — да изкачат изронените стъпала в стената на Ранда, които конят не можеше да изкатери. Докосна лицето на стареца. Той се размърда и затрепери отново.

— Събудете се, благородни принце — прошепна му тя. — Не мога да ви пренеса по стъпалата към крепостта.

Сивкавата светлина се отрази в очите му, когато се отвориха, и гласът му потрепери от студа.

— Къде съм?

— В града на Ранда в Мидлънс — отвърна тя. — Почти в безопасност.

— Не мислех, че е характерно за Ранда да провежда спасителни мисии.

Не очакваше умът му да е толкова бистър.

— Не е.

— Хмм… Е, буден съм. Не се налага да ме носиш. Лейди Катса, нали?

— Да, благородни принце.

— Чувал съм, че едното ти око е зелено като тучната мидлънска трева, а другото — синьо като небето.

— Да, благородни принце.

— Чувал съм, че си способна да убиеш човек с нокътчето на кутрето си.

Тя се усмихна.

— Да, благородни принце.

— Улеснява ли те това?

Тя изгледа с присвити очи сгушения силует върху седлото.

— Не ви разбирам.

— Да имаш красиви очи. Облекчава ли бремето на Дарбата ти да знаеш, че имаш красиви очи?

Тя се засмя.

— Не, благородни принце. С радост ще се разделя и с двете.

— Дължа ти благодарност — каза той и замълча.