По бързо й препречи пътя — вероятно незабелязано бе тръгнал пръв.
— Спри — каза й той спокойно. — Мисли. Дишай.
Вълната от необуздан гняв не я погълна и тя позволи на тялото му да застане между нея и търговеца, между нея и двамата или шестимата търговци — все едно, защото за нея тези мъже бяха еднакви.
— В седемте кралства единствено ти умееш да усмиряваш тази дива котка — каза някой от тях.
Не разбра кой, защото я разсея въздействието, което думите му оказаха върху лицето на По.
— Късметлии сме, че има разумен дресьор — продължи мъжът. — А ти си щастливец! Дивачките са най-забавни, стига да умееш да ги усмиряваш.
По я гледаше, но не я виждаше. Очите му заискриха — сребърен лед и златен огън. Ръката, която я удържаше, застина, а пръстите му се свиха в юмрук. Той вдиша — безкрайно дълго. Беше разярен; тя го виждаше ясно и реши, че ще удари мъжа. Стресната, се почуди дали да го спре, или да му помогне.
Да го спре. По-добре да го спре, защото в момента не мисли. Улови го за лактите и ги стисна здраво. Изрече името му наум. По. Спри. Помисли. Повтори същото, което той й каза преди малко. Мисли. Той издиша — протяжно, както бе вдишал. Погледът му се проясни и очите му срещнаха нейните.
Обърна се и застана до нея. Обърна се с лице към двамата мъже. Нямаше значение кой е проговорил.
— Махайте се. — Гласът му прозвуча много тихо.
— Но възнаграждението ни…
По пристъпи към мъжете и те отстъпиха заднишком. Ръцете му висяха до тялото с обичайната спокойна небрежност, която не залъга никого в стаята.
— Имате ли представа с кого разговаряте? — попита той. — След тези думи няма да получите и грош от мен. Радвайте се, че не ви избих зъбите.
— Дали все пак не трябва да го направим? — поинтересува се Катса и обходи с поглед мъжете, един по един. — Ще ми се да им избия от главата дъщерята на гостилничаря.
— Няма да я докоснем — простена единият. — Никого няма да докоснем, кълна се!
— В противен случай ще съжалявате — предупреди ги тя. — Ще съжалявате до края на късия си, окаян живот.
— Няма, милейди, няма. — Заотстъпваха към вратата с побелели лица; самодоволните им усмивки бяха изчезнали безследно. — Само се пошегувахме, милейди, кълна се.
— Махайте се! — процеди По. — Възнаграждението ви е, че няма да ви убием за обидните думи.
Мъжете се втурнаха навън. По затръшна вратата. Облегна се върху нея и се плъзна надолу. Седна на пода, разтърка лице с длани и въздъхна отривисто.
Катса взе свещта от масата и приклекна до него. Опита се да отгатне колко умора и гняв са натрупани в приведената му глава и изпружените рамене. Той свали длани от лицето си и облегна глава на вратата. Погледа я мълчаливо.
— Наистина щях да го ударя — призна той. — Много силно.
— Не знаех, че си толкова избухлив.
— Очевидно съм.
— По, как разбра, че ще ги нападна? — попита тя, осенена от странна идея. — Намеренията ми бяха насочени към тях, не към теб.
— Да, но усетих как енергията ти лумва. Познавам те добре и разбирам кога ще се нахвърлиш върху някого. — Той се усмихна изморено. — Никой не може да те обвини в непостоянство и колебливост.
Тя вирна брадичка. Седна на пода до него и кръстоса крака.
— Обясни ми какво научи от тях.
Той затвори очи.
— Какво научих… Първо, че лъжат, ако не броим онзи в ъгъла. Беше игра. Искаха да ни заблудят да им платим за невярна информация. За да си отмъстят за инцидента в трапезарията.
— Каква дребнавост! — възмути се Катса.
— Да, но все пак ни помогнаха. Лек е, Катса, сигурен съм. Мъжът излъга, когато каза, че Лек не е замесен. Но долових нещо странно… нещо, което не разбирам. — Той поклати глава и се втренчи замислено в ръцете си. — Необяснимо е, Катса. Почувствах някакво непонятно желание да го защитят.
— Как така?
— Сякаш наистина вярват в невинността на Лек и искат да го предпазят от мен.
— Но ти току-що каза, че Лек е виновен.
— Виновен е и тези мъже го знаят. Но същевременно вярват, че е невинен.
— Звучи абсолютно безсмислено.
Той поклати отново глава.
— Знам. Но долавям правилно чувствата им, убеден съм. Мъжът лъжеше, че Лек не е замесен, сигурен съм. Ала когато след миг добави: „Лек е безупречен“, наистина го мислеше. Вярваше на думите си. — По се взря в тъмния таван. — Какво ли означава това? Дали Лек е похитил дядо по някаква невинна причина? Струва ми се невъзможно.