В късното утро започна да ръми. Следобед заваля не на шега — студен, безмилостен дъжд, който шибаше лицата им и скриваше гората от погледите им. Принудиха се да спрат, подгизнали до кости, и да потърсят подслон, преди да се мръкне. Огромните дървета от двете страни на пътя предлагаха известно убежище. Завързаха конете под вековен бор. Под клоните му ухаеше на смола, която капеше долу, примесена с дъждовните капки.
— Едва ли ще намерим по-сухо място — отбеляза По. — Няма как да запалим огън, но поне няма да спим под дъжда.
— Винаги може да се запали огън — възрази Катса. — Аз ще го наклада, а ти намери нещо за готвене.
По взе лъка и тръгна между дърветата със скептично изражение, а Катса се залови да запали огън. Не беше лесно в свят, подгизнал от вода. Борът обаче бе опазил сухи игличките, нападали близо до ствола му, и тя изрови шепа листа и две-три клонки, които не бяха съвсем мокри. След няколко удара на ножа и няколко нежни дихания едно пламъче, заслонено от дланите й; заоблизва влажната кула от подпалки. Усети топлината му върху лицето си, сведено над него. Почувства задоволство. Умееше да пали огън. Когато пътуваха с Ол и Гидън, тя отговаряше за огъня.
Поредното доказателство, разбира се, че не е необходимо да разчита на другиго, за да оцелее.
Остави пламъчето и тръгна да търси с какво да го подхрани. Когато По се върна в лагера им, мокър до кости, тя погледна с благодарност тлъстия заек в ръката му.
— Дарбата ми определено се развива — констатира той, бършейки капките от лицето си. — Откакто навлязохме в тези гори, усещам по-ясно животните. Заекът се криеше в дупка в дърво. Нямаше да разбера, че е там, ако… — млъкна при вида на малкия, задимен огън. Погледа я как раздухва жарта и го подсилва с клонки и съчки. — Как успя, Катса? Невероятна си!
Тя се разсмя. Той приклекна до нея.
— Хубаво е, че те чувам да се смееш. Днес си толкова притихнала. Знаеш ли? Много ми е студено. Не го усещах, докато не ме лъхна топлината на огъня.
По се грееше, приготвяше вечерята и говореше. Катса започна да отваря торбите и да провесва одеяла и дрехи по най-ниските клони на бора, за да ги изсуши. Когато месото зацвърча над пламъците, По дойде при нея. Разгъна картите и поднесе овлажнелите им краища до огъня. Отвори кесията с лекарства от Рафин и ги разгледа, подреждайки пликовете с надписи по камъните да съхнат.
Лагерът им беше уютен; капките барабаняха по земята, огънят ги топлеше, обвиваше ги мирис на дърва и препечено месо. По бърбореше непринудено. Катса поддържаше огъня и му се усмихваше. Тази нощ заспа под влажното одеяло, сигурна, че ще оцелее навсякъде, дори сама.
Събуди се посред нощ. Уплашена, сигурна, че По го няма и е останала сама. Навярно беше сянка от сън, промъкнала се в съзнанието й, преди да се стопи, защото дочу дишането му през равномерното ромолене на дъжда. Надигна се и различи силуета му на земята до нея. Пресегна се и го докосна по рамото. За да е сигурна. Не беше я изоставил; бе тук и двамата пътуваха през съндърската гора към границата на Монсий. Легна отново и в мрака се вгледа в очертанията на заспалото му тяло.
Все пак щеше да приеме закрилата му при необходимост. Гордостта нямаше да й попречи да приеме помощ от този приятел. И без друго вече й бе помагал по хиляди начини.
Тя също щеше да го защитава яростно, ако се наложи. Ако битките го изтощят, ако му потрябва подслон, храна или огън в дъжда. И всичко, което е по силите й да му осигури. Щеше да го пази от всичко.
Въпросът беше уреден. Катса затвори очи и заспа.
Не знаеше какво й има, когато се събуди на другата сутрин. Изпитваше непонятен гняв към него. Обяснение нямаше и навярно той го разбра, защото не попита. Отбеляза само, че дъждът е спрял. Изгледа я мълчаливо как си навива одеялото, сякаш него го няма, и си натовари багажа върху коня. Докато яздеха, сякаш пак не го виждаше. И макар да нямаше начин да не е усетил силата на гнева й, той не продума.
Не се ядосваше, задето един човек й предлага помощ и закрила. Това би било нечувана самонадеяност, а тя знаеше, че самонадеяността е глупост. Трябваше да се стреми към смирение. Ето още един начин, по който По й помагаше. Подтикваше я към смирение. Ала не… не беше това. Просто никога не бе молила за човек, комуто да се доверява и за когото да е готова да направи толкова много. Не беше молила за човек, чието отсъствие, ако се събуди посред нощ, да я хвърли в отчаяние — не заради закрилата, която ще изгуби, а просто защото копнее да е с него. Не беше молила за човек, с когото иска да бъде.