Катса не понасяше несвързаните си мисли. Затвори се в мрачна черупка и започна да отпъжда всяка мисъл, дръзнала да се прокрадне в ума й.
За да отпочинат конете, спряха до езеро, преляло от дъждовната вода. По се облегна на едно дърво и задъвка залък хляб. Наблюдаваше я спокойно, мълчаливо. Тя не го поглеждаше, но усещаше как очите му я следят, без да се отлепят от нея. Направо я изкарваше от кожата й, като стоеше облегнат там, ядеше и не откъсваше от нея сияйните си очи.
— Какво зяпаш? — не издържа и попита тя.
— Езерото е пълно с риба и с жаби. Гъмжи от сомове. Стотици са. Не ти ли се струва интересно, че го знам с такава сигурност?
Неговата невъзмутимост и новооткритата му способност да брои жаби и сомове, които тя не вижда, я предизвикваха да го удари. Сви юмруци, обърна се и се отдалечи. Към пътя, сред дърветата, покрай дърветата… Хукна през гората, подплашвайки птиците. Тичаше край потоци и папрати, и хълмове, покрити с мъх. Излезе на поляна с водопад, който се изливаше над скалите и оттам — в езерце. Изу си ботушите, съблече се и скочи във водата. Изпищя от студа, който обви ненадейно тялото й, а носът и устата й се напълниха с вода. Изплува на повърхността, закашля се и си издуха носа с тракащи зъби. Присмя се на студа и загреба към брега.
Сега, сред тинята, настръхнала от главата до петите от мразовитата вода, се почувства спокойна.
Случи се, когато се върна при него, охладена и с прояснена глава. Той седеше, облегнат с отпуснати рамене на едно дърво, присвил колене и обронил глава в длани. Беше изморен, нещастен. Странна нежност се надигна в гърдите й. Той вдигна очи и я погледна и тя видя нещо, което не беше забелязвала преди. Ахна.
Очите му бяха красиви. Лицето му беше красиво и раменете му, и пръстите му. И ръцете му бяха красиви, отпуснати върху коленете, и гърдите му, които не помръдваха, защото я наблюдаваше със затаен дъх. И сърцето в гърдите му. Нейният приятел… Как не го бе забелязала досега? Била е сляпа. Сълзи премрежиха очите й, защото не беше молила и за това. Не беше молила за този красив мъж пред нея с бегла надежда в очите, която тя не искаше да съзира.
Той се изправи и краката й се разтрепериха. Опря се на коня, за да не се олюлее.
— Не го искам — прошепна.
— Катса… И аз не съм го предвиждал.
Тя се улови за ръба на седлото — уплаши се, че коленете й ще се подгънат и ще седне между краката на коня.
— Ти… ти винаги преобръщаш плановете ми с главата надолу — отрони той и тя извика и падна на колене. После се изправи разярено, преди да дойде при нея, да й помогне и да я докосне.
— Възсядай коня — нареди му тя. — Тръгваме. Веднага!
Метна се върху седлото и препусна, без да го дочака да я последва. Докато галопираха позволи само на една мисъл да закръжи из ума й, отново и отново. Не искам съпруг. Не искам съпруг. Повтаряше го в ритъма на конските копита. Ако той четеше мислите й, толкова по-добре.
Здрачи се и спряха за почивка. Тя не му проговори, но не можеше да се преструва, че го няма. Не го поглеждаше, ала усещаше всяко негово движение. Чувстваше как очите му я наблюдават през огъня, който той запали. Всяка нощ беше така и така щеше да продължава и занапред. Той ще седи срещу нея, облян от светлината на пламъците, а тя няма да смее да го погледне, защото той сияе, защото е красив и за щото това просто я сломява.
— Моля те, Катса — рече По най-сетне. — Поне ми говори.
Тя се обърна рязко към него.
— Какво да говоря? Знаеш как се чувствам и какво мисля за чувствата си.
— А какво чувствам аз? Няма ли значение?
Гласът му прозвуча плахо, толкова неочаквано плахо, че тя се засрами от язвителните си думи. Седна срещу него.
— По… Прости ми. Има значение, разбира се. Кажи ми как се чувстваш.
Изведнъж той сякаш онемя. Втренчи се в скута си и започна да върти пръстените си. Пое си дъх и потърка чело; когато отново вдигна лице към нея, й се стори, че очите му са оголени и през тях вижда светлината на душата му. Разбра какво ще й каже.
— Знам, че не го искаш, Катса. Но съм безпомощен. От мига, когато влетя в живота ми. Страхувам се да ти кажа за какво мечтая, защото ти… о, не знам… ще ме хвърлиш в огъня. Или по-скоро ще ми откажеш. Или най-лошото — ще ме презреш. — Гласът му пресекваше и очите му току се плъзваха надолу. Накрая закри лице с длани. — Обичам те — прошепна той. — Не съм предполагал, че някой може да ми е толкова скъп. А сега те разплаках и трябва да млъкна.